Марк Фрост - Шестимата месии

Каназучи нямаше време да се помоли за мъртвия нападател, защото в този миг зад него изникна друг и без да се двоуми го атакува, вдигнал високо оръжието си. Той се гмурна, изстреля назад удар с крак и изваденият от равновесие полицай залитна и тежко падна. Каназучи го сграбчи за китката и с единствено рязко движение извади рамото му от ключицата. Последва удар с палката на нападателя в основата на носа, някакво парче кост се отчупи, заби се в мозъка и прекъсна едва започналия писък на мъжа.

Каназучи се огледа, мигновено анализирайки сцената: макар да бяха много повече, скитниците от лагера не можеха да окажат никаква съпротива. Никой от останалите нападатели още не го бе забелязал, нито бе обърнал внимание на пораженията, които им бе нанесъл. Всеки се занимаваше само с жертвата пред себе си. Повечето бяха изтичали надясно, минавайки между вагоните. Много от колибите вече горяха и пламъците се разгаряха. Зад гърба му се намираше леденостудената опасна река.

Беше попаднал в капан. Имаше голяма вероятност да го пленят, най-вече заради огромното числено превъзходство на нападателите.

Каназучи успокои дишането си, изгони страха от тялото си с няколко добре премерени и енергични издишвания и се огледа.

И в същия миг видя открилата се възможност. Във формацията на нападателите — точно под водната кула в посока към жп моста, водещ на изток — се откри пролука. Налагаше се да заложи на тъмнината и хаоса в лагера, както и да скрие Косата, за да прекоси критичните петдесет метра.

Към него се втурна трети нападател. Каназучи се хвърли на земята, претърколи се под него и се изправи зад гърба му, за да използва инерцията на мъжа и да го хвърли на покрива на близката горяща колиба. Човекът изскочи след няколко секунди крещейки, обгърнат в пламъци и размахал ръце като криле на птица. Нападателите объркано се втренчиха в пламтящата фигура и Каназучи се възползва от този миг: вмъкна Косата в ножницата, привързана по дължината на крака му, и закрачи през обширната площадка.

Полицаите още не бяха намерили Денвър Боб, скрил се зад голямата макара, така че той единствен от всички стана свидетел на измъкването на китаеца от началото до края. Дори отчитайки извоюваното от него право на известно преувеличение, хората, които щяха да чуят тази история в идните дни, щяха също да изпитат сериозни съмнения в нейната автентичност. И ако наистина зората на следващия ден не бе осветила телата на шестима полицаи и главите на двама от агенцията на Пинкертон, сигурно всички щяха да заплюят Денвър Боб в лицето като лъжец.

— Китаецът се придвижваше сякаш тялото му бе от течност, а не от жива плът — обичаше да повтаря Денвър Боб, но съзнаваше, че думите са неспособни да изразят онова, което се бе случило в действителност. А в онзи момент, когато нещата ставаха пред погледа му, той така и не разбра какво точно се случи.

Китаецът тръгна спокойно и в известна степен грациозно, като човек, излязъл на разходка в парка. Всички останали тела в негово присъствие изглеждаха ъгловати и извършваха трескави движения — ставаше дума за мъжете, които продължаваха да пребиват от бой жертвите си. Човек можеше да забележи китаеца само благодарение на контраста между него и останалите. Нападателите обаче го забелязваха едва когато наближеше на крачка от тях, опитваха се да замахнат с тоягите си, но още преди да ги вдигнат над главите си, се озоваваха на земята със счупени крайници и лица, смачкани като на играчки. Ръцете и краката на китаеца излитаха от тялото му в плавни гладки замахвания, свършваха опустошителната си работа и после се връщаха по местата си. В един момент той изглеждаше безтегловно увиснал във въздуха. Едва когато стигна края на разчистената площ и пред него се изправиха, извадили револвери, двама пинкертоновци, полицаите заподозряха, че сред редиците им се е случило нещо ужасяващо.

Тогава китаецът излетя във въздуха, едновременно изтегляйки меча от ножницата, замахна с него двукратно — това се видя много добре, защото пламъците на пожара се отразиха от острието — и главите на детективите се изтърколиха като зрели дини.

В този миг китаецът побягна. По-скоро се стрелна в нощта. И се скри от погледите на всички.

Нападателите се огледаха, видяха резултатите от катастрофалната сила, която бе минала през редиците им, и желанието им за насилие секна като пробит мях. Те се захванаха да се погрижат за загиналите, а онези измежду скитниците, които бяха в състояние да се изправят на крака, станаха и куцукайки се изпокриха в нощта, пръсвайки се като парчета шрапнел, понесли вързопи и накъсани спомени от кошмара, на който неволно бяха станали свидетели. С течение на времето Денвър Боб остана единственият, който говореше за случилото се тази нощ, и само благодарение на него светът на жп скитниците съхрани легендата за мъжа, спасил с меча си лагера при Юма.