Марк Фрост - Шестимата месии

— Пристигнахме ли? — попита тя.

— Където и да е това, изглежда, сме пристигнали — отговори й той.

— Ставайте всички! Ставайте и се радвайте! — развика се Бендиго Раймър — вървеше по централната пътека на вагона и будеше всички артисти въпреки протестите им. — Подобно на мистичния Феникс, чието име краси този мил град, и ние трябва да станем от пепелта на мъртвешкия сън и да се сътворим наново в образа на нов ден!

— Махай ми се от главата! — измърмори някой.

Бендиго се престори, че не чува оскърбленията, но изостави поетичния подход в полза на по-лесносмилаема логика:

— Трябва да се прекачим на друг влак, дами и господа, и ако се надявате да получите заплати тази сутрин, най-добре ще бъде да си надигнете задниците от тези седалки и колкото е възможно по-скоро да ги пренесете заедно с багажа си до чакалнята на тази гара!

Напълно безсилни пред подобни финансови аргументи, артистите действително се размърдаха с нескривано неудоволствие. Айлин надникна над гърба на седалката си и видя две дълги фазанови пера да подскачат напред-назад по пътеката. Пак беше сложил нелепата си тиролска шапчица, същата, която го правеше да прилича на прецъфтял Робин Худ. Боже господи, какъв досадник!

— Ще останеш ли задълго във Финикс, Джейкъб? — попита Айлин, докато слизаше от вагона с ръка над очите, защото яркото пустинно слънце наистина беше заслепяващо.

Краката й се бяха сковали от дългото седене, а още първият поглед в джобното огледалце бе смачкал самочувствието й: косата й се бе събрала в подобие на бодлив къпинов храст, гримът й се бе размазал — утрините, които дори в домашни условия си бяха цяло изпитание за всяка уважаваща себе си жена, на път бяха направо отвратителни. Защо трябваше да я вижда в това състояние?

— Ще бъда напълно откровен с теб, мила, и ще ти призная, че нямам ни най-малка представа — каза Джейкъб в отлично настроение и дълбоко вдъхна от все още свежия въздух. — Колко леко се диша, нали? Сух е, наистина, но в него се долавя освежителна топлина и тежък аромат на цветя.

— За мен е малко раничко да съм толкова доволна, Джейкъб — каза тя и реши, че в компанията на такъв като него дори посещение при зъболекаря би изглеждало като пикник.

— Е, не вярвам, че не подушваш. За мен е просто сладък на вкус.

— Живот на път, Джейкъб. За преситени ценители като нас всяка спирка е досущ като предишната.

— Жалко… само като си помисля колко много неща изпускаш.

— Странно звучат тези думи от устата на човек, прекарал сто години заврян в библиотеката си…

— … И осъзнал колко погрешно е живял, уверявам те. Но какво фантастично изживяване е човек да пътува толкова много — ти сигурно вече си обиколила цялата страна? Коя е следващата ви спирка?

— Нашият главен драматичен герой е запланувал цяла седмица в някакво забравено от бога село… мисля, на запад оттук.

— И къде по-точно?

— Не знам. Известно ми е само, че става дума за религиозно селище… как се казваше, Бендиго? — попита тя Раймър, който мина като вихрушка покрай тях. — Онзи оазис, към който сме се запътили?

— Новия град… — И Бендиго се понесе нататък, за да надзирава прехвърлянето на костюмите и реквизита в другия влак, но все пак успя да подхвърли: — Какво щастие бе да се запозная с вас, рави! И нека Бог винаги ви защитава от бурите.

— И вас, сър.

— Господи, като го слушам, понякога ми става толкова неудобно, че чак зъбите ме заболяват — прошепна Айлин.

Когато стигнаха до покрития с дъски първи перон, на който се намираше и самата постройка на гарата, Айлин пусна на земята куфарчето с гримьорските си принадлежности, откровено погледна Джейкъб и се усмихна обаятелно със смесени чувства на обич и съжаление.

— За жалост влакът ни потегля след по-малко от час.

Джейкъб тежко преглътна, погледна в краката си и неловко пристъпи. „Какво става с теб, Джейкъб? Тя е само една красива, два пъти по-млада от теб жена, която познаваш по-малко от дванайсет часа и която сигурно никога повече няма да видиш, а се държиш като влюбен ученик.“

— Какво е това религиозно селище, за което сте тръгнали?

— Нещо както при мормоните, предполагам. Бендиго, както обикновено, нищо не ни разказа — отговори тя, чу гласа на шефа си в далечината и вдигна поглед, за да го види как прави на нищо един нещастен хамалин, пренасящ реквизита им към другия влак. Раймър притежаваше особен дар да тероризира обикновените работници.

— В какъв смисъл „като при мормоните“?