Марк Фрост - Шестимата месии

— Не ни каза. Не знам, може всеки мъж там да притежава по двайсет и пет жени — като в Содом.

Джейкъб поруменя и Айлин мигновено съжали за развързания си език. Толкова дълго бе живяла, без да е необходимо да се самоцензурира, толкова дълго не се бе чувствала дама… Едва сега изненадващо за себе си осъзна, че се намира в компанията на мъж, който я кара да се чувства по този отдавна забравен начин.

— Всъщност единственото, което ни каза, е, че мястото се намирало в центъра на пустинята, че жителите му си били построили едва ли не опера и че в момента строели някакъв голям черен замък, който заслужавало да се види.

Дори да бяха изсипали ведро ледена вода върху главата му, Джейкъб едва ли щеше да дойде на себе си по-бързо.

— Какъв замък?

Преди да успее да му отговори, остра свирка прониза гълчавата над гарата. Тя погледна към Раймър и влаковете — на петдесетина метра от тях, горе-долу по средата на разделящото ги разстояние. Нещо ставаше зад купчина бали с памук. Някакви хора се отправяха натам, където… имаше боричкане?

Двама пазачи изскочиха от гарата и изтичаха покрай тях. Айлин и няколко от другите пасажери ги насочиха към балите. Пазачите надуха свирки и тичайки извадиха револверите си.

Чу се изстрел.

— Какво става там? — прошепна тя.

— Нямам представа — отговори й Джейкъб.

— Как се излиза на покрива? — попита Джек.

— Ще ви покажа — каза Стърн. — Ами книгите?

— Вземете и двете — нареди Дойл.

— Нали трябваше да ги накараме да откраднат копието — неуверено каза Стърн.

— Така е, но не бива да им изглежда прекалено лесно — напомни му Джек.

— Всъщност даже не знаем дали става дума за същите хора — допълни Дойл.

По стълбището трополяха множество крака. Стърн пусна оригиналния „Зохар“ в една поизносена кожена торба, а Джек взе копието.

— По-важното е, че не можем да чакаме и да се убеждаваме те ли са, или не. Накъде? — осведоми се Джек.

— Следвайте ме — каза Стърн, мушна жеронския „Зохар“ под мишница като футболна топка и ги поведе през близката врата, през цяла поредица свързани стаи с размерите на зайчарници и множество начупени коридори, и накрая нагоре по явно рядко използвано стълбище.

Въпросната улична банда се подвизаваше под името Хюстънските опустошители и бе известна със склонността си към жестокост и насилие — дейност, в която нямаше равни. Опустошителите контролираха вече в продължение на цяло поколение района в долната част на Ийст Сайд от Хюстън стрийт до Ийст Бродуей, но напоследък се бяха нароили нови банди, позволяващи си да нарушават техните граници, което усложняваше ситуацията, тъй като се прибавяше към традиционните съперничества с по-сериозни сдружения, каквито бяха Пепелянките, Петопръстите, Значките и на всичко отгоре надигащите глави тонги от Чайнатаун.

Икономическите проблеми, колапсът на изградената на семеен принцип имигрантска общност — почти всички Опустошители бяха ирландци първо или второ поколение — и неспособността на обществото да осигури законно препитание за своите обезправени членове бяха факторите, които без съмнение допринасяха за разцвета на гангстерската култура, но ако погледнеше право в корена на проблема, човек щеше да установи, че Опустошителите бяха просто банда сбъркани типове — човешки недостатък, все пак неуспял да попречи на никого да се издигне в Ню Йорк. Бандитите бяха усвоили безпогрешно още в младенческа възраст житейския урок, че престъпната кариера може и да е осъдителен начин да преуспееш и да постигнеш американската мечта 20 20 Идеята, че САЩ е място, където всеки има шанс да забогатее и преуспее. — Б.пр. , но човек поне вървеше по пряк и добре утъпкан път.

Добре познати на всички и вдъхващи ужас в съкварталците си, Опустошителите комуникираха помежду си с помощта на речник, състоящ се от дивашки бойни крясъци, вдъхновение за които водачът им бе почерпил от индианците при посещението си на „Каубойското шоу от Дивия Запад на Бъфало Бил Коуди“. Те бяха една от относително спретнатите банди на Ийст Сайд: кипреха се с кръгли, добре подплатени кожени шапки, дръпнати връз ушите — използваха ги вместо защитни каски: бяха обути в добре подковани ботуши със стоманени фортове — с тях беше по-лесно да тъпчат — и носеха панталони с дълги червени кантове, символизиращи според тях колко са бързоноги. Любимото им оръжие бяха ножовете, оловните тръби, запълнени с излят цимент, и домашно изработените лостове за изкъртване на врати. Бандата изповядваше кодекс на честта, според който застрелването на враг от разстояние е начин за решаване на споровете, достоен само за страхливец. Девиз на Опустошителите бе фразата „Изцапай ръцете си с кръв“.