Марк Фрост - Шестимата месии

През последните девет години начело на Опустошителите стоеше един безмилостен мушморок на име Фрас-Прас Дънам, задържал се необикновено дълго на тази си длъжност за бизнес като рекетьорския. Фрас-Прас бе направил кариера, драпайки нагоре със зъби и нокти, въоръжен с типичното за един социопат предимство да не дава пет пари за ценността на човешкия живот. Дънам бе спечелил прякора си с приветствието, което изкрещяваше със злобен писък в ушите на ограбваните жертви, след като стоварваше обкованата си с пирони сопа върху черепите им. Страдаше също и от увлечението да описва в епични поеми най-злодейските вандалски актове, които той и подчинените му извършваха. Фрас-Прас често принуждаваше Опустошителите да изслушват дълги рецитали с негови творения — акт поне толкова жесток, колкото самите престъпления, които се надяваше да обезсмърти.

Малко по-рано същия ден Фрас-Прас бе приел поръчка от един добре изглеждащ германец — Дънам се бе убедил в това, чувайки тевтонския му акцент („Ах, колко съм умен!“) — който бе споделил, че току-що слиза от кораба, че няма познати в Ню Йорк, на които би могъл да разчита за помощ, и че се нуждае от някой, който да държи под око една кантора на четвъртия етаж в сграда на Сейнт Марк Плейс — северно от центъра на територията под контрола на Опустошителите. Ако някой посетеше тази кантора, момчетата на Фрас-Прас трябваше да го заловят и да го заведат в щаба си, където швабата държеше лично да го разпита.

Високият рус тип и дума не бе обелил пред Дънам за старата свещена книга, нито бе споменал кой държи кантората, която трябваше да се постави под наблюдение, но за сметка на това бе предплатил половината сума от щедрото възнаграждение под формата на истински златни монети, което бе повече от предостатъчно, за да охлади напълно и без това не особено силния интерес на Фрас-Прас към евентуалните му намерения.

Но трийсетината Опустошители, втурнали се към входа на сградата, не правеха особена разлика между това да „задържат някого“ или да „го завлекат“ за разпит, още повече че част от тях бяха под въздействието на кокаин — или „прах“ — а останалите воняха на долнокачествено червено вино. Извадили тояги и ножове, психопатите нямаха никакво намерение да се отклоняват от стандартната процедура: пребий до смърт всеки, който ти се изпречи на пътя, и ако оживее, откарай парчетата на Фрас-Прас да се оправя нататък.

Докато Стърн извеждаше познатите си на покрива над шестия етаж, всички добре чуха Опустошителите да разбиват вратата долу, да обръщат кантората наопаки, да разбиват прозорците и да опустошават всичко мярнало се пред очите им, подобно на обезумели вестготи. Стърн старателно заключи вратата зад себе си — нещо, което със сигурност щеше да им спечели около две секунди — и ги повлече по покрива на север.

Джек подаде фалшивия „Зохар“ на Дойл, махна на останалите да вървят напред, а сам той изостана. Клекна до заключената таванска врата, бръкна в джоба на палтото си и извади нещо от него. След малко ги настигна при късата стълба, водеща надолу към съседния покрив. Точно в този момент първите Опустошители изскочиха през вратата.

Експлозията не беше оглушителна — тя по-скоро прозвуча като пукот, придружен със силно изсъскване — но пламъците бяха изпепеляващи, а димът бе изгарящо лютив. Първите двама Опустошители паднаха обгорени и замаяни от детонацията, третият бе обхванат от пламъци и побъркан от нетърпимата болка, скочи от покрива. Втората тройка, минала през вратата, усети върху себе си пълния ефект на газа и падна на колене заслепена, задавена и крещяща от дива ярост. Следващите десетина Опустошители бяха по-мъдри, изчакаха няколко секунди, колкото да се ориентират, сложиха носни кърпички върху лицата си, поеха дълбоко глътка чист въздух и спринтираха далеч от димното кълбо, но не преди да извикат на чакащите на стълбите: „Изпратете останалите момчета на улицата, защото онези се опитват да избягат по покривите!“.

Джек скочи от стълбата и се изравни с Дойл, а Стърн пое пред всички, избирайки път през плетеницата от въжета за простиране, малките цветни лехи, къщичките за гълъби и комините, пръснати по залятия с асфалт покрив. Изоставащите на около трийсетина секунди десетина Опустошители също стигнаха до стълбата и се хвърлиха след бегълците. Покривът на следващата сграда изискваше изкачване на стълба с дванайсет стъпала. Джек отново изостана и спря на върха на стълбата, жертвайки половината от спечелената преднина, за да залепи нещо от някаква стъкленица на тухлите. Когато закрепи къс фитил в пластичната субстанция и поднесе запалената клечка към него, първият от групата преследващи ги Опустошители вече се качваше по долните стъпала. Джек ловко отбягна хвърления към него нож, а Дойл и Инес принудиха нападателите да отстъпят за момент назад, замеряйки ги с тухли от разкъртената наблизо стена. В този миг Джек най-сетне запали фитила и те отново се втурнаха напред. Опустошителите бяха изкачили втората стълба до половината, когато зарядът на Джек избухна, изтръгна горния край на стълбата от стената и заедно с двамата най-бързи Опустошители се стовари върху останалите.