Марк Фрост - Шестимата месии

Но в мига, в който видя индианката, спря като вкаменен.

Изненадата го задържа достатъчно, за да позволи на още трима мъже да влязат след нея. Всички носеха пушки, а единият държеше малко куфарче. Данте хвърли поглед към стола, в който допреди малко бе седял.

Проклятие, беше оставил своето куфарче там.

Водачът на групата — висок слаб мъж, смътно напомнящ му с нещо на преподобния — отиде до куфарчето, отключи го, показа съдържанието на останалите и го захвърли настрани. Те заговориха шепнешком — Данте дочу само думата „Чикаго“ — после високият посочи към залата, в дъното на която се бе скрил Данте.

Той бързо напипа стената зад себе си и движейки се покрай нея, стигна до ъгъла. Пое дълбоко въздух, протегна ръце и стъпи напред в тъмнината.

Престо отвори куфарчето на Едисон и извади фенерчето. Джек бръкна в джоба на жилетката си, извади шепа квадратни листчета и компас, после взе фенерчето, сви лъча му до минимум, освети за миг листчетата, погледна компаса, изгаси светлината и ги поведе към отвора на тунела.

— Помните ли тази част от съня? — шепнешком попита той спътниците си.

— Тунели — отговори Тази, която върви сама. — Заплетени коридори.

— Нещо като лабиринт — допълни Престо.

— Точно така — съгласи се Джек и залепи на стената едно от листчетата на височината на очите им: гърбът му беше лепкав, а самото листче слабо светеше в тъмнината с фосфоресциращ зелен цвят. — Ще вървим на север-североизток, към църквата.

Джек отвори куфарчето, извади от него очилата за нощно виждане, после подаде фенерчето и компаса на Престо и Лайънъл. След това затегна на главата си очилата и се взря напред в тъмния коридор.

— Носете фенерчето така, че всеки момент да го използвате. И се дръжте близо до мен — нареди той.

Достатъчно широк, за да позволи на двама души да вървят един до друг, проходът пред тях зееше като черно гърло. Тримата последваха Джек. Необятната тъмнина мигновено погълна слабата светлина, която идваше от залата зад гърба им. Извървяха десет предпазливи крачки напред и стигнаха до първото разклонение. Джек огледа трите възможни продължения и прошепна:

— Компаса.

Престо светна за миг и тъничкият лъч освети компаса в ръката му.

— Северозапад — каза Престо и посочи наляво. После изгаси светлината.

Джек залепи ново квадратче на стената и четиримата крайно предпазливо се отправиха по левия проход. Червеното зрително поле на очилата разкриваше пред Джек само грубите очертания на стените. Основното предназначение на апарата беше да открива предмети, които излъчват топлина. Но такива наоколо нямаше.

Тази, която върви сама улови в насрещното въздушно течение някаква миризма: хлороформ, формалдехид. И настръхна.

Възможно ли бе това? Тя безшумно извади ножа от колана си.

Дойл, Инес и Айлин слязоха безкрайно предпазливо по стълбите в подземието и изчакаха очите им да свикнат с тъмнината. Инес забеляза светещо зелено квадратче на стената отсреща. Искаше да тръгнат натам, но подчинявайки се на инстинкта си, Дойл се възпротиви.

— Още не — каза той без обяснения.

После ги отведе назад при стълбището. Спряха на входа, подпряха карабините си на стоманените капаци и ги насочиха към църквата.

— Не бих искала въпросът ми да прозвучи критично, но какво чакаме? — прошепна нетърпеливо Айлин.

— Не съм съвсем сигурен — призна Дойл.

— Липсвах ли ти, Артър? — попита след малко тя.

— Никак — отговори й той. — Отчаяно!

— Хубаво — каза тя. — Съжалявам.

В църквата всичко бе притихнало. Поглеждайки през бинокъла, Дойл видя грамаден мъж в дълго сиво палто да крачи пред редицата облечени в черно мъже, заели позиция пред вратата. Мъжът спря, за да погледне часовника си, после даде сигнал. Гредите, залоствали вратата до момента, бяха свалени и една от групите насочи нещо, което подозрително приличаше на картечница, към вътрешността на катедралата.

— Боже господи — прошепна Дойл.

На стената се появи ново квадратче. Движеха се по компас, но Тази, която върви сама би могла да ги води сама, ориентирайки се само по миризмата във въздуха. Джек спря — кракът му беше докоснал някакъв предмет с неправилна форма.

— Светни — прошепна той.

Престо насочи фенерчето надолу и щракна ключа. Джек натисна крака си върху леко издигната мраморна плоча. В пода пред тях зейна отвор метър на метър. На дъното блестяха остри шипове.

— Ще скачаме или ще се връщаме? — попита Джек.

— Правилният път е напред — каза Тази, която върви сама и посочи с ръка.