Марк Фрост - Шестимата месии

Лъхна ги струя хладен освежаващ въздух. Преподобният вдиша дълбоко и се подпря на рамката на вратата.

— Добре ли сте, сър? — умолително попита Данте.

Преподобният кимна, леко се засмя на загрижеността му, разроши косата му и с жест го покани да влезе. В стаята беше прохладно; беше издълбана в скалата и беше чиста като ручей пролетна вода. Долавяше се мирис на земя, който напомни на Данте за гробище под дъжда. Преподобният изморено се отпусна в единствения стол, извади с мъка часовника си и отново провери колко е часът.

— Ще чакаш тук, момчето ми — каза той, взе ръката на Данте и му нареди: — Остави онази врата отворена. Очаквам Фредерик с нещо, което ми трябва. Когато дойде, удари тази камбана — ето там на стената — и аз ще дойда да го взема. Не се качвай горе и не идвай след мен през тунела…

Преподобният показа тъмния проход, водещ от стаята, изкопан както всичко останало тук в черния мрамор.

— Ако се появи някой друг, освен Фредерик, трябва да го убиеш. Разбираш ли ме?

— Да, сър.

— Браво, ти си послушно момче. — И той потупа Данте по ръката. — Помогни ми да стана и започваме.

Данте помогна на преподобния да се изправи. Беше лек като кукла. Преподобният Дей откачи фенера, тръгна към дъното на залата, усмихна се и махна веднъж на Данте. Данте му махна в отговор и видя преподобният да изчезва накуцвайки зад завоя на тунела. Останал сам в тъмнината, Данте седна на стола, обърнат срещу вратата, сложи куфарчето си на коленете и отвори ключалките му. Напипа двата си любими ножа, извади ги, затвори куфарчето и внимателно го остави до стола. Зрението му постепенно се приспособяваше към тъмнината и след малко той започна да различава рамката на вратата в едва доловимото червено сияние, идващо отгоре.

Направи му впечатление, че камбаните са спрели да бият.

Дълго преди светлината на фенера да стигне до него, Джейкъб забеляза приближаващите се през подземния лабиринт слаби отражения. Лежеше тук отдавна, в пълен мрак. Трябваха му няколко секунди да се ориентира в каква посока гледа: право нагоре или право надолу. От известно време долавяше слабото ехо от шума на тълпа — хиляди смесени гласове, идващи до него някъде отгоре.

Спомни си, че лежи на пода, и докосна с пръсти студения камък под себе си. Не можеше да направи нищо повече, защото ръцете и краката му бяха изтръпнали, стегнати с въже. Когато дойде на себе си и установи, че още диша, Джейкъб безкрайно се изненада — не можеше да разбере защо преподобният още не го е убил. А може би го бе сторил? Може би това, което сега изпитваше, бе доказателство, че има задгробен живот? Ако бе така, толкова ли не можеха да си позволят няколко лампи тук?

„Като се има предвид колко отвратително се чувствам — помисли си Джейкъб, когато най-сетне реши, че сигурно е жив, — спокойно би могло да се приеме, че съм умрял. Но ако това, което виждам да идва, е преподобният Дей, едва ли ми остава да се мъча дълго.“

Приближаващият влачеше краката си, шпорите му тихо подрънкваха.

Да, той беше.

Преподобният Дей влезе в криптата и на светлината на фенера Джейкъб за пръв път можа да огледа кръглата стая, в която го бяха хвърлили. Намираше се в самия леко вдлъбнат център на стаята, върху мозайка, покриваща каменния под. По периферията на кръга, в който лежеше, се виждаха шест сребърни пиедестала. Отстрани имаше нисък мангал. Студеният въздух, който бе усетил да полъхва, идваше от кръгла, зейнала в пода дупка в единия край на криптата. Широк улей пресичаше пода, тръгвайки от вдлъбнатината, в която лежеше той, и стигаше до ръба на дупката. В тавана над главата му се виждаше кръгла решетка, като капак на шахта в рудник.

Точно оттам долитаха гласовете.

Преподобният изкуцука по периферията на стаята и запали с фенера си другите фенери по стените. После се приближи до Джейкъб, изправи се над него и го огледа. Джейкъб не помръдна и преподобният го срита.

— Буден съм — проговори Джейкъб.

— Така ли? Е, щях да се примиря, ако беше само жив; буден направо звучи чудесно. Опасявах се, че ще изпуснеш веселата част.

Джейкъб мълчеше.

— Знам колко необикновено начетен си с Тората, рави, но как си със Светото писание?

— Извинявай, но…

— И по специално с Откровението, да кажем?

Сърцето на Джейкъб прескочи. Той пое дъх, за да го върне в ритъм, обърна глава и за пръв път, откакто преподобният Дей бе влязъл, успя да зърне лицето му.

„Господи! Та той изглежда по-зле, отколкото аз се чувствам. Като ексхумиран труп.“