Марк Фрост - Шестимата месии

Франк наброи към петдесет души.

Мъжете в черно залостиха портала на катедралата с тежки дървени греди. Франк и Каназучи се спогледаха, задавайки си един и същи въпрос: „Защо залостват вратите отвън ?“.

Появи се и Корнилиъс Монкрийф и мина по цялата дължина на фасадата. Отряд черноблузи изтеглиха картечниците „Гатлинг“ върху специалните им поставки и ги подредиха в защитна формация — едната централно отпред, и по една до страничните входове. Последният взвод изтегляше четвъртата картечница за охрана на задния вход.

Корнилиъс погледна часовника си, даде нова заповед и разчетите от по трима души, които явно отлично знаеха какво да правят, заеха места по огневите гнезда.

— И всичко това заради нас? — удиви се Франк. — Знам, че сме добри, но чак…

— Не е заради нас — каза Каназучи.

— Може да са видели нещо. Може би армията идва насам, за да си прибере откраднатите оръжия.

И в този момент Франк усети как в главата на Каназучи се появява тревожна мисъл.

— Оттук — каза той късо.

Последваха групата с последната картечница, която заобикаляше, за да заеме позиция отзад, и залегнаха зад една от високите купчини камъни и боклуци малко над пътеката. Мъжете в черно разположиха страшното оръжие на пет-шест метра от задния вход. Франк премести поглед към каменния масив, издигащ се отзад.

— Че кой би могъл да ги атакува оттук? — озадачено попита той.

След няколко секунди половината от черноблузите, които бяха видели, дойдоха на бегом и се разположиха в две редици от двете страни на картечницата. Всички бяха въоръжени с многозарядни карабини „Уинчестър“ и препасани с патрондаши. Те коленичиха в позиция за стрелба, заредиха карабините. И тогава бойният разчет на картечницата я извъртя и насочи дулото й право срещу задната врата.

— По дяволите, Чук, ще ми кажеш ли какво ще става тук?

— Ще ги избият.

— Кого?

— Хората в църквата.

Франк замълча, после каза:

— Това си е чиста проба лудост.

Каназучи го погледна и кимна.

— И предполагам, ти мислиш, че ние трябва да ги спрем?

— Да.

— Защото и аз така помислих. Ах, майната му!

Франк вдигна поглед на юг, там, където хоризонтът беше озарен в червено, и прошепна:

— Мексико.

— Какво каза?

— Чудех се в коя ли част на пороя се намираме в момента.

Каназучи едва забележимо се усмихна.

— В най-коварната.

— А може би ти имаш някаква идея как да свършим работата?

— Хай.

Франк запали пура.

— Ще ми разкажеш ли, или ще трябва да се досещам.

И Каназучи му разказа.

Преподобният Дей продължи да стиска все така здраво ръката на Данте по целия път до църквата. Някъде по средата Данте схвана, че преподобният се е вкопчил така, защото има нужда от помощ, за да върви. Димът и горещината ги задушаваха, дишането ставаше все по-трудно, но преподобният така и не обели дума през целия път. Лицето му изглеждаше сиво в червеното сияние, а дъхът му беше по-неприятен дори от вонята на бурканчетата в куфарите на Данте.

След като излязоха от театъра, те минаха през „Дома на надеждата“ и Данте стоя редом с преподобния, който прерови писалището си и напрегнато прочете някакви документи, като че ли се опитваше да запомни нещо. Пред кабинета му лежаха труповете на собствените му телохранители, но той дори не ги погледна. После слязоха през таен проход в стената и тръгнаха за църквата. С всяка следваща стъпка преподобният все по-забележимо отслабваше. Данте усети, че му става страшно — той дори не искаше да мисли, че е възможно на преподобния Дей да се случи нещо лошо.

Пред тях последните хора от тълпата белоблузи се натискаха да влязат в църквата. Данте видя, че сред хората има и малки деца. Преподобният погледна църквата, после часовника си — явно беше доволен от развоя на нещата — и дръпна Данте надясно, където след малко намериха две стоманени плочи, монтирани в земята. С треперещи пръсти преподобният извади връзка ключове, но я изпусна.

— Бъди… така… добър — със слаб и измъчен глас помоли той.

— Разбира се.

Данте вдигна връзката, преподобният избра нужния ключ и Данте отключи катинара. После повдигна тежките капаци и под тях се разкри стръмна стълба. Преподобният отново го хвана под ръка и Данте му помогна да слезе по стълбата. Преподобният му подаде кибрит и му посочи, че трябва да запали фенера, висящ на кука до черна каменна врата в основата на стълбата. Обстановката напомни на Данте банково хранилище. На светлината на фенера преподобният подбра друг ключ, сам отключи вратата, леко я бутна с едната си ръка и тя безшумно се завъртя навътре.