Марк Фрост - Шестимата месии

Дойл, който гледаше натам, видя през стъклото някакво движение в бараката и приведен затича напред.

Инес хвърли камъка върху ламаринения покрив на навеса отдясно и изби с ритник вратата, готов да стреля, но вътре нямаше никого. В следващия миг чу отляво характерния звук от запъване на ударник и се хвърли на земята. Първият куршум прониза мускулите на предмишницата му, вторият изхвърли фонтанче пръст непосредствено до главата му. Ответният му изстрел улучи прозореца и едва тогава той видя снайпериста, който беше излязъл извън постройката. Мъжът вдигна пушката си, за да го довърши, но в този миг отекнаха три изстрела и той се свлече.

Инес продължаваше да лежи със запънат револвер. Ръцете му се тресяха.

— Улучи ли го? Успя ли да го улучиш?

Мълчание. Пред прозореца мина Артър и Инес отпусна револвера.

— Улучих го — отговори Дойл и разгледа облечения в черно мъж.

— Той ли е? — попита Инес. Чувстваше се прималял, но не можеше да спре да говори. — Онзи, който се измъкна? Там, преди, нали се сещаш? Онзи, когото са видели?

— Можем да приемем, че е той. Добре се справи, братче.

— Да-да, добре — отговори Инес и неспокойно опипа ранената си ръка. — Нищо особено според мен.

Дойл събори с ритник една от стените на бараката, влезе при брат си, откъсна ивица от ризата си и пристегна раната, за да спре кръвотечението.

— Добре е, когато наоколо се навъртат доктори — отбеляза Инес, докато го наблюдаваше да прави импровизираната превръзка в полеви условия. — Е, сега вече съм готов за медал. Най-малкото за бойно отличие.

— Ако зависи от мен, направо получаваш кръст за храброст. И то лично от ръцете на кралицата.

— Изглежда, и по-малките братя стават за нещо, нали?

Дойл приключи с превръзката и го потупа по гърба. Страхуваше се, че каже ли още нещо и ще се разплаче. Затова безмълвно помогна на Инес да се изправи. В този момент при тях дотичаха и другите двама. Той забеляза, че Лайънъл носи кутията с „Книгата на Зохар“.

— Трябва да намерим Джек — най-сетне събра сили да проговори Дойл. — А после, мисля, трябва да открием начин да ви заведем при онази църква.

Върнаха се при конете и Дойл извади аптечката от чантата на седлото си. Въоръжени до зъби, четиримата мъже тръгнаха, придържайки се към средата на улицата. Сградите отляво вече бяха рухнали, опустошени от огъня в южната част на града. Вятърът ги обсипваше с черна пепел, но вече бе започнал да се измества към север. Дойл прецени, че не след дълго и другата страна на града ще бъде обхваната от пожара.

Когато наближиха най-голямата сграда, останала незасегната — солидна кирпичена хасиенда — от една уличка се подаде Джек и им направи знак да отидат при него.

— Тук има някой, който иска да те види, Дойл — каза той.

И в този миг от сенките излезе Айлин и тихо каза:

— Здравей, Артър.

Дойл я изгледа, смаян до такава степен, че съзнанието му се парализира. В главата му се завъртяха хиляди откъслечни спомени, отприщени от гласа й, събудиха се десетки противоречиви емоции.

— Здравей — отговори накрая той.

Тя изглеждаше малко притеснена, успокоена, свенлива, засрамена, изплашена, щастлива — с други думи, излъчваше все същата смесица от чувства в цялата гама на емоционалния спектър, с която винаги бе успявала да го облъчи по време на кратката им и абсолютно незабравима връзка.

— Познаваш ли я? — прошепна Инес, глупав както винаги.

Дойл само кимна и му махна да се отдръпне. Не бе в състояние да каже нищо.

— Предполагам си получил писмото ми? — каза тя, когато най-сетне останаха сами.

Писмото, в което се сбогуваше с него при напускането си на Англия преди десет години — писмото, разбило сърцето му.

— Да. — Повече от това не смееше да каже.

— Е, как живя? — попита тя, но преди той да отвори уста, бързо се поправи: — Глупав въпрос, много добре знам отговора: известен си, вероятно фантастично богат, женен…

— Да.

— … и помня, някъде прочетох, че имаш прекрасна жена и три чудесни деца. Как живях аз ли? Ами… погледни ме.

— Ти си все така… красива.

Тя горчиво се усмихна и смъкна фалшивата картонена тиара от главата си.

— Ужасно мило е да ми го кажеш, Артър.

— Истина е.

— Ако бях останала с теб, сега щях да нося истинска. Страшна съм, когато трябва да позная победителя, какво ще кажеш?… Не, не, всичко е наред, животът ми беше чудесен. Просто моментът не е най-подходящ…

И тя избухна в ридания. Дойл сложи ръка през рамото й, за да я успокои, и тя се притисна за миг до него, преди да се стегне.