Марк Фрост - Шестимата месии

В стометровата отсечка от пътя покрай скалите се бяха скрили трима мъже в черно облекло. Държаха снайперски карабини. Единият наблюдаваше през бинокъл групата на Дойл, която в този момент мина покрай караулката. Джек посочи безмълвно на Тази, която върви сама човека отляво, тихо скочи от скалата и избра за жертва мъжа в средата.

Тази, която върви сама хвърли шепа ситни камъчета до своя човек. В мига, в който той се обърна, тя изтича пред него и с едно замахване на ножа разсече гърлото му. Мъжът силно я блъсна към скалите, вдигна ръка върху раната, която изхвърляше пулсираща струя кръв, а с другата извади револвера си. Преди да успее да стреля, тя се гмурна под ръката му, заби ножа си под ребрата му и с мощно движение го изтегли нагоре. Пусна дръжката на ножа, запуши устата на мъжа с едната си ръка, а с другата издърпа револвера от отслабващите му пръсти. Той бавно се отпусна на земята.

Човекът в средата чу слабия шум от схватката отляво, после нещо одраска скалите зад него. Всичко, което успя да види, бе смъртоносна сянка, спускаща се отгоре му.

Тази, която върви сама и Джек се спуснаха към третия. Единственото, което намериха, бяха множество угасени в пръстта угарки. Изтичаха в разчистеното място, но мъжът вече беше яхнал коня си и препускаше през тесния проход. Тази, която върви сама хвърли ножа си, но той изчатка в скалата, там където само допреди миг беше главата му.

Хукнаха след него, но нямаха никакъв шанс: когато стигнаха при конете си, черноблузият вече се носеше с все сили по пътя към Новия град. Джек извади карабината от калъфа на седлото си, избра удобна позиция, подпря цевта на една скала и се прицели в отдалечаващата се фигура.

Дойл и останалите разглеждаха морзовия апарат в караулката, когато чуха два изстрела да изтрещяват в нощта. Изтичаха на пътя и видяха Джек и Тази, която върви сама да препускат към тях.

— След нас — извика Джек. — Един от тях се измъкна.

И двамата бяха покрити в кръв.

Без да стигат до групата, Джек и Тази, която върви сама обърнаха конете и се понесоха в обратна посока.

— Джек се върна — отбеляза Дойл.

— Нямаше как да не забележа — обади се Инес.

— Лайънъл — каза Дойл, — май ще е най-добре да ни изчакаш тук…

— Сам? — недоверчиво попита Лайънъл и скочи в седлото като ветеран. — Ти да не си луд? Я да потегляме!

Последваха бясно препускащия пред тях Джек. Небето почервеняваше. Подскачането в седлата им пречеше да виждат добре и от това хоризонтът придобиваше сюрреалистично замъглени очертания. Накрая пред тях изплува Новия град. Цялата му южна половина гореше, а поривите на вятъра разпалваха огъня допълнително. Само сградите по северната част на главната улица бяха все още незасегнати.

Чуха биенето на камбаните и едва сега видяха намиращата се в далечния край на главната улица висока черна кула, подпряна в небето, осветена от огнения ад в дузини оттенъци на червеното. Край основата й, над неспокойна бяла маса се вълнуваше море от факли, и им трябваше известно време, за да осъзнаят, че това е човешка тълпа.

Пред тях се изпречи втора бариера, блокираща пътя, но този път от нея в двете посоки тръгваше ограда, заобикаляща селището. Джек и Тази, която върви сама плеснаха конете си и уверено преминаха над бариерата със скок. Двама черноблузи часови изскочиха от караулката и се прицелиха в гърбовете им. Престо и Инес бързо слязоха от конете и поразиха охраната на пропускателния пункт, преди да бе успяла да стреля.

— Готово! — извика Инес, изтича напред и вдигна бариерата, докато Престо го покриваше.

— Да оставим конете тук — предложи Дойл и също слезе.

— Но нали трябва да ги настигнем — възрази Лайънъл и посочи към града — Джек и Тази, която върви сама вече се бяха скрили от погледите им.

— Нали ще искаме и да се изтеглим оттук — напомни му Дойл и сложи край на дискусията. — Завържете ги добре.

Завързаха конете за бариерата и се въоръжиха.

— Лайънъл — отново предложи Дойл, — защо наистина не ни изчакаш тук…

— Не, дяволите да го вземат! — сопна се Лайънъл и зареди карабината си, както бе видял да го правят другите. — Спрете да се отнасяте с мен като че ли само ви връзвам ръцете. Там някъде е баща ми и аз имам по-сериозни основания от всички вас да бъда…

В същия миг изсвистя куршум и събори шапката му. Инес безцеремонно го блъсна на земята и четиримата потърсиха прикритие зад караулката, защото втори куршум се заби в бариерата.

— Извинявам се — обърна се Дойл към Лайънъл, който нервно прокарваше пръст през дупката в шапката си.