Марк Фрост - Шестимата месии

В отговор на движенията му, на всеки ред от монолога, Бендиго вдигаше меча си и жестоко удряше с него някаква част от тялото си, без да се пази: ръце, крака, гръб, гърди, шия, лице. И всеки удар отваряше дълбока рана.

— Дали е по-достойно… да понасяш… стрелите… на свирепата съдба… или обнажил меч… да се опълчиш… срещу море от мъки… и в таз битка да ги зачеркнеш всички.

Айлин знаеше, че оръжията са специално изтъпени за нуждите на сценичните дуели, но Раймър се удряше с нечовешка сила. Пръски кръв хвърчаха по белоблузата публика, която като че ли нямаше нищо против и седеше все така обърнала нагоре глави, без никой да се сети да заслони лице от кървавия дъжд.

— Смърт, заспиваш… и толкова… и в тоя сън изчезват душевният ти гнет… и всички болки, измъчващи плътта ни.

Опустошителен удар едва не отсече лявата китка на Бендиго, но костта все пак се счупи и увисна само на плътта. Капки пот се ронеха от насеченото му лице. Агонията проникваше във всяка изречена от него дума, а на Айлин се струваше, че долавя зад всяка фраза отчаян вик на неизмерно страдание.

— Такъв свършек — от Бога да го просиш! Смърт… заспиваш… заспиваш… и сънуваш може би? Ха, тук е спънката…!

Бендиго изпищя в мига, в който заби върха на меча дълбоко в долната част на корема си под корсета, но продължи да натиска с двете си ръце, опитвайки да го пробие с тъпия връх.

Айлин се разплака и извърна поглед, заслепена от сълзи и гняв, и се опита да стане.

Преподобният Дей се изправи пред Бендиго и бавно заръкопляска, удряйки изсъхналите си ръце една в друга. Публиката улови ритъма и ръкопляскането се превърна в отекващ, равномерен тътен.

— … защото туй…

Гласът на Бендиго вече му изневеряваше, лицето му се гърчеше сиво като пепел; в последните му думи се изляха всичките му емоции:

— … какви ли сънища ще ни споходят… в тоз смъртен сън… когато се измъкнем…

Все така увиснал във въздуха, без да затваря очи, Бендиго умря. Публиката се изправи и аплодисментите изригнаха в невероятно кресчендо.

— Браво! Браво! — извика преподобният Дей.

Публиката многократно усили подигравателното одобрение.

Преподобният Дей изви ръка: тялото на Бендиго се завъртя и ниско се поклони във всички посоки в безчувствена благодарност към единствените овации с изправяне на крака, които бе получил в дългата си и посредствена кариера.

Айлин слепешката се отправи към задния изход. До вратата гореше фенер. Тя го откачи и го запрати към спуснатата завеса. Фенерът се счупи, газта се разля, запали се от неизгасналия фитил и пламна. В мига, в който пламъците докоснаха арката, тя се извърна и избяга навън.

Данте никога през живота си не бе ходил на театър. Двамата с Фредерик пристигнаха по-късно, когато представлението вече беше започнало, и седнаха зад преподобния Дей в ложа над сцената. Досещаше се, че актьорите долу разиграват някаква история, но не изпитваше достатъчно силен интерес, за да вниква в подробностите. Харесваха му ярките бои, с които бяха нарисувани планините, частите от някакъв замък, които ту биваха внасяни, ту изнасяни от сцената, лъскавите яркочервени и украсени с множество копчета униформи на войниците, които бяха доста забавни.

Но най-много му харесваше тъмнокосото момиче, чиито гърди напираха да изскочат през ниското деколте на роклята. Той пъхна ръка в куфарчето си и бавно прекара пръст по ръба на един от ножовете, представяйки си колко хубаво ще бъде да го използва върху нея. Преподобният и Фредерик му бяха дали такава свобода, че всичко изглеждаше възможно. Когато долу свършеха, щеше да ги помоли да му дадат момичето, за да си поиграе малко с нея.

Но всичко отиде по дяволите, когато големият мъж на име Корнилиъс нахълта в ложата и каза, че били чути изстрели и че няколко души от охраната били убити, а когато преподобният скочи и се разкрещя, Данте усети над него да се спуска голям червен облак, като че ли в очите му бе избухнало буре барут.

Каквото и да бе казал преподобният на онези хора долу, те наистина се изплашиха, дори Фредерик леко пребледня, макар че ако питаха Данте, той би казал, че интересното тепърва предстои. След това дебелият артист полетя във въздуха пред тях и започна да се кълца и Данте разбра, че е бил напълно прав — това шоу беше страхотно.

А когато пламна пожарът, преподобният Дей отново изкрещя на хората си:

— Всички по местата си, вървете, вървете! Очаквайте сигнала!

Каквато и сила да бе държала тялото на артиста, тя изчезна и то полетя надолу, за да се забие върху седалките. Белоблузите се втурнаха с викове и писъци презглава към изходите, започнаха да газят телата на по-бавните и един-двама загинаха в стълпотворението. Данте се наведе през парапета, за да вижда по-добре, и се заля в радостен смях — колко по-забавно бе всичко това в сравнение с другото, което бяха правили тъпите актьори, каквото и да бе то.