Марк Фрост - Шестимата месии

— А ти не си ли виждал този мъж в съня си? — попита го Инес.

— Сега, като се замисля, ми изглежда познат — каза Престо със свойственото си безразличие и се вгледа по-внимателно в рисунката. — Макар че много не ми прилича.

— Надявам се този тип да може да върши с меча си поне половината от нещата, които ти можеш да правиш с рапирата — извика Инес и се затича след Дойл.

— И да се надяваме, че ще застане на наша страна — прошепна на себе си Престо. После се прекръсти, каза бърза молитва в памет на избитите и напусна последен сцената на клането.

Когато излязоха от скалите, Джек вече беше яхнал коня си и галопираше на запад, следван от Тази, която върви сама. След малко всички се носеха след тях. Тайната радост, която Дойл изпитваше от завръщането на Джек в света на живите, бе помрачена от черни мисли за онова, което без съмнение ги очакваше в Новия град.

„Каква странна публика“ — помисли си за белоблузите Айлин. Но можеше ли да очаква нещо по-различно, след като те бяха странни във всичко? Вниманието, с което попиваха евтината руританска мелодрама, граничеше с благоговение. Залата често гръмваше в оглушителни аплодисменти. Всичките им реакции — смях, въздишки, ахвания — ставаха хорово, сякаш един мозък се изразяваше с хиляди гласове.

Раймър бе необяснимо доволен от бездушната репетиция същия ден и така и не можа да спре да се възхищава на театралната зала на Новия град. Айлин не знаеше дали си внушава, или не, но той определено се държеше по-налудничаво от обикновено. Беше толкова възбуден, че човек просто очакваше да види шибания му Едуин Бут сред публиката.

Но с едно нещо трябваше да се съгласи: ако техниката зад кулисите изглеждаше функционална и добре замислена, макар и малко елементарна, залата бе направо изумителна. Обзаведена богато и с въображение, достойно за сцена в Ню Йорк или Лондон, тя бе направо като дошла от друг свят в сравнение с повече от скромните условия, в които се бяха представяли през последните шест месеца. Може би именно пищната гледка на плюш и кадифе бе събудила в Бендиго старата мечта за Бродуей, така че той се носеше през текста на репликите си с такова въодушевление, като че ли искаше да бъде чут чак в Ню Йорк.

Айлин бе приключила с излизанията си за първо действие — повечето от репликите й потънаха в изстъпленията на Раймър, който не спря да крещи в лицето й — но вместо да се прибере в гримьорната, тя намери място да седне отстрани зад завесата, откъдето можеше да разглежда публиката.

От главата й не излизаше обезпокоителният факт, че Франк така и не бе дошъл с новини за Джейкъб. Все пак й бе казал, че нещата може да се позабавят до финала на представлението. Ясно беше, че се опитва да я успокои. Тя чувстваше, че може да разчита на думата на Франк Маккуети. В присъствието на такъв — нямаше друга, по-подходяща дума, която да използва — такъв мъж, тя не би се доверила дори на себе си.

Когато Франк дойдеше заедно с Джейкъб след финала, тримата щяха да напуснат града и това щеше да бъде краят на сътрудничеството й с Бендиго Раймър. Нека този смахнат скъперник й удържи заплатата — тази вечер беше последното й участие за „Предпоследната трупа“. Още едно излизане на сцената с Бендиго и край на затворническата й присъда.

И после какво? Да замине на изток с Джейкъб, за да се увери, че той ще се върне у дома си, без нищо да му се случи. И какво друго? Да, обичаш го, мил ти е, но бъде реалистка, скъпа: дали наистина представата ти за живота от тук нататък е да си редом с рави Стърн, да заживееш в Ийст Сайд, да готвиш и переш в кухнята и да го съпроводиш в старините му, които… колко ли му оставаше на този човек? От друга страна, с Франк Маккуети…

Погледът й бе привлечен от редица черноблузи — първите, облечени с нещо по-различно от бяло — седнали отдясно на сцената, в най-предната от ложите на мецанина. Бяха заобиколили един човек, настанил се сам на първия ред до самия парапет. Тя заслони очи с ръка и се взря през блясъка на монтираните в пода лампи.

Преподобният Дей.

Срещата явно бе приключила. Тя усети, че й се завива свят. От друга страна, може би това беше добра новина. Франк и Джейкъб сигурно щяха да я чакат. Защо тогава сърцето й трепереше?

Твърдите черти на преподобния, който се бе загледал в пиесата, изглеждаха озарени от вътрешно злорадство и излъчваха студен разум и жестокост, а главата му оставаше все така наклонена настрани, килнала се върху тънкия стрък на шията.

Джейкъб не беше в безопасност и тя го чувстваше.