Марк Фрост - Шестимата месии

Каназучи замахна и дръжката на ножа му щръкна от гърлото на мъжа. Той бавно се свлече на пода и без да издаде звук, вкопчи пръсти в острието. Каназучи напълно безшумно изкачи останалите стъпала на три скока, сложи крак на шията на пазача и натисна. Чу се изпукване.

„Ама този наистина знае занаята“ — окончателно реши Франк.

Последва го на горния етаж. Влязоха в първата врата отдясно. Каназучи я затвори и заключи. Тук беше малко по-светло. И изглеждаше като че ли някой бе живял, за разлика от останалите стаи. Виждаха се лавици, отрупани с книги. Разхвърляна по писалището недовършена работа. Голям глобус. Библия, оставена отворена на поставка за четене.

— Преподобният Дей — каза Каназучи.

Франк коленичи да разгледа отблизо петната по килима.

— Това е кръв — каза той. — Прясна… на не повече от два часа.

— Джейкъб — заключи Каназучи, загледан в пръснатите стъклени отломки в ъгъла.

— Изглежда, се е борил. Издърпали са го навън… оттук. — Франк с лекота следваше кървавата диря, която прекъсваше пред стената.

Двамата внимателно я огледаха.

Откъм задната част на къщата се разнесоха викове и бързо се пренесоха отпред. Беше сигнал за тревога — някой бе намерил труповете.

Франк и Каназучи спокойно се спогледаха. Чуха топуркането по стълбите нагоре, но никой от двамата не изглеждаше особено обезпокоен. Франк проследи една едва забележима цепнатина, вървяща успоредно на края на лист розов тапет. Каназучи пък откри петно на тапета, едва доловимо потъмняло от натрупването на кожна мазнина. Докосна го и натисна. Чу се щракване на ключалка, част от стената се отвори по дължината на цепнатината и пред очите им се разкри тъмен проход.

Някой натисна дръжката на вратата отвън и я заудря. Ключалката не се предаваше. Чу се дрънчене на ключове. В мига, в който вкараха ключа в ключалката, Франк се отпусна на едно коляно, направи ветрилообразно движение с карабината „Хенри“ и за по-малко от пет секунди изстреля петнайсет куршума през вратата, завършвайки канонадата с шест изстрела от револвера си. Каназучи изтича до вратата и я отвори.

Пет трупа, облечени в черно.

„Добър е“ — каза си Каназучи.

Отвън и под тях се разнесоха нови викове — очевидна реакция на изстрелите. Тревогата явно обхващаше цялата къща. Франк последва Каназучи в тайния проход. Размазаните кървави петна ги водеха през стълбище, последвано от къс коридор и еднопосочна врата в килерчето за провизии на кухнята. Спряха в тъмнината и Франк невъзмутимо презареди. Навсякъде около тях се чуваха стъпки и викове.

— Преподобният не е тук — отбеляза Каназучи.

Франк завърши с щракване презареждането на колта си и се съгласи:

— Няма го, да го вземат дяволите.

— Изнесли са Джейкъб през онази врата. — Каназучи посочи вратата, където петната изчезваха. — Нямаше как да видя това от мястото, откъдето наблюдавах.

— Е — каза Франк, заслушан в шума, приближаващ по прохода, — не можем повече да оставаме тук.

Безшумно прекосиха кухнята, излязоха през някаква врата, минаха през малко складово помещение и се озоваха на тъмна алея откъм северната част на къщата. Това беше краят на дирята от кървави петна и отпечатъци от стъпки. Тъмнината не им позволяваше да продължат проследяването. Макар уличката да бе безлюдна, те чуваха шума на тълпа, събираща се от всички страни към „Дома на надеждата“. Откъм камбанарията на черната църква се разнесе тревожен звън на камбана.

Каназучи тръгна напред през лабиринта от бараки и скоро се отдалечиха от врявата зад тях. Не се виждаха никакви хора — повечето жители на града бяха на представление в театъра. Двамата се вмъкнаха под някакъв паянтов сайвант.

— Добрата новина е, че не знаят как изглеждаме — прошепна Франк.

— Всички ще ни търсят — отговори Каназучи, чието изражение, изглежда, никога не се променяше. — А ние не знаем къде се намира Джейкъб.

— Е, това пък е лошата новина.

Яздеха бавно през неравния терен, за да може Лайънъл да ги следва, и намериха пътя за Новия град чак към седем вечерта. Сега напред излезе Инес, който разчиташе картата без проблеми. На едно-две по-трудни места му помогна Тази, която върви сама. Дойл непрекъснато поглеждаше към Джек, търсейки признаци на някакъв живот, но не забеляза никакви. Джек не реагираше на въпросите му и гледаше втренчено към хоризонта. Лицето му бе съвсем безизразно.

Пред тях се простираше гола пустиня. Скоро изгря луната и това им позволи малко да ускорят ход в лек галоп, който накара Лайънъл да се вкопчи в седлото. След две мили конете рязко свърнаха встрани и Инес едва не се изтърси. Нещо отдясно ги бе изплашило. Дойл видя в лунната светлина над главите им да се размахват черни криле и попита: