Марк Фрост - Шестимата месии

— Бухали?

Тази, която върви сама поклати мълчаливо глава, слезе и се отправи по тясна пътека към оголена скала, подаваща се над земята вдясно от тях. След малко им извика да отидат при нея. Всички слязоха от конете и ги поведоха по пътеката. Петдесет метра по-нататък конете отказаха да се подчиняват и изплашено размятаха глави на изхода пред разчистена площадка. Джек и Лайънъл останаха назад, но другите изминаха и останалата част от пътя с извадено оръжие.

Когато оставиха каменистия участък зад гърба си, в лицата ги лъхна гадна миризма. Десетки разбудени лешояди тревожно излетяха във въздуха.

Бяха престояли под жаркото слънце само един следобед, но и той се бе оказал предостатъчен, за да разкапе трийсет и осемте трупа. Едва ли можеха да бъдат разпознати. От друга страна, след такова клане това също не би било възможно. Повечето бяха застреляни, но поне дузина бяха загинали от рани от нож. Лешоядите също се бяха погрижили за отвратителната картина.

„Добре че стигнахме тук по тъмно“ — мина през главата на Дойл. Кръвта изглеждаше черна и някак абстрактна.

— Не докосвайте нищо — нареди Дойл.

Погледна вляво. Джек бе дошъл през скалите и сега стоеше настрани, загледан в обезобразените тела. Чертите на лицето му бяха изкривени и оживени от наченките на някаква мисъл. На Дойл му се стори, че забелязва първите признаци на гняв в този човек. В него ставаше нещо и то бе събудено за живот от миризмата на кръв.

Дойл направи крачка напред и вдигна една значка, паднала в пясъка.

— Заместник-шериф — прочете той надписа. — От Финикс.

— Всички имат такива — отбеляза Тази, която върви сама, навлизайки между труповете.

— Лайънъл, ти стой там — извика Дойл, забелязал младежа на пътеката между скалите, и се наведе да огледа едно от телата.

— Какво става? — попита Лайънъл.

— Просто остани там.

— Повечето са на средна възраст — признаците на заседнал живот са съвсем ясни — забеляза Дойл.

— Това говори ли ти нещо? — попита Престо.

— Не ми изглеждат като хора на закона — намеси се и Инес.

— И не са. Това са най-обикновени доброволци — обясни Дойл, разглеждайки подгизнало в кръв листче, което бе извадил от вътрешния джоб на палтото на една от жертвите. — Хайка, потеря… не знам как тук наричате подобни преследвачи. Тръгнали са по следите на този човек.

Той подаде листчето. Престо запали клечка кибрит и видяха груба рисунка на азиатец с дяволско изражение, под която следваше кратко, но потресаващо изброяване на приписваните му престъпления.

— „Главореза — китайският палач — прочете на глас Инес. — Търсен за десет ужасни убийства, извършени на територия Аризона. Заподозрян в безчет други злодейски престъпления.“

— Този приятел не си е давал много почивка, а? — подметна Престо.

— „Най-опасният жив човек“ — продължи да чете Дойл с лека насмешка. — Е, сигурен съм, че са се опитали да не хиперболизират. Хм… и награда от пет хиляди долара. Това несъмнено обяснява доброволците.

— Мили боже, възможно ли е един човек да извърши всичко това? — недоумяваше Престо, оглеждайки грозната сцена около тях.

— Не сам. Тези хора са попаднали на кръстосан огън — възрази Дойл и посочи двете страни на поляната. — Оттук и оттам, иззад скалите. Били са най-малко четирима.

— Въоръжени с многозарядни карабини — допълни Инес, вече зад най-близката скала. — Тук е пълно с гилзи.

— Освен това главите им са по местата си — досети се Престо. — Което не съвпада с начина на действие на този… Главореза.

Някой издърпа листчето от ръката му. Беше Джек, който незабелязано се бе приближил и сега напрегнато разглеждаше листчето.

— Какво има, Джек? — тихо попита Дойл.

— Той знае — проговори Тази, която върви сама.

— Какво знае?

— Този човек е от съня — отговори тя и посочи листа. — Един от Шестимата.

Джек вдигна поглед към нея. В очите му имаше съгласие.

— В такъв случай можем да заключим, че тези мъже са го преследвали на път за Новия град и са се натъкнали на засада — каза Дойл.

Джек върна листа и тичешком се отправи към конете.

— Да вървим — въздъхна Дойл.

— Би трябвало да ги погребем както подобава — каза Престо, поглеждайки към накацалите наоколо лешояди.

— Пустинята ще се погрижи за това — отвърна Тази, която върви сама и тръгна към пътеката между скалите.

— Не изглежда много добре, какво ще кажеш? — обърна се Престо към Дойл.

— Да — отговори Дойл и потегли след жената.