Марк Фрост - Шестимата месии

Дори Гласовете го харесваха повече, отколкото бяха харесали Фредерик.

— Знаеш ли, струва ми се, че най-сетне попаднахме на първия — каза преподобният на Фредерик, без да откъсва погледа си от Данте.

— Какво означава това, сър? — не разбра Фредерик.

— Този няма нужда да бъде кръщаван — отговори преподобният Дей, протегна ръка и леко погали Данте по бузата.

— Нали се бяхме разбрали, че няма да „причестявате“ никой от моите хора? — обади се Фредерик с напрегнат глас. — Това бе договорката ни още от началото.

— Не се самонавивай, Фредерик — тихо каза преподобният. Продължаваше да гали с поглед Данте. — Когато Божията ръка е докоснала някого по този начин, другото е напълно ненужно.

Влакът им спря във Флагстаф, Аризона десет минути преди разписанието. Дойл, Инес, Престо и Лайънъл слязоха на перона и се озоваха пред двама служители на линията „Санта Фе“, излезли да ги посрещнат и придружат през три коловоза до очакващия ги нает експрес, който представляваше локомотив и единствен прикачен за него вагон. Краен пункт на пътуването им бе Прескот.

Тази, която върви сама държеше под ръка Джек и двамата следваха останалите. Бяха слезли последни от влака. От момента, когато Дойл и Инес бяха нахлули в купето предишната нощ, тя не бе излизала оттам. Никой още не бе говорил с никого от двамата и сега, докато отиваха към другия влак, никой не вдигна поглед да ги погледне в очите.

Обедното слънце къпеше всичко наоколо в убийствена жега. Джек изглеждаше блед и изтощен и едва пристъпваше, явно насочил цялата останала му енергия навътре в себе си. Индианката изглеждаше също толкова измъчена, но се държеше така, сякаш си бе поставила за задача да качи Джек на другия влак.

„Ако наистина е постъпила, както ми описа — помисли си Дойл, докато я наблюдаваше, — би трябвало да е приела болестта в своето тяло.“ И ако това бе истина, той дори не искаше да си представя с какво й се налага да се бори в този момент. Едва сега забеляза, че тя още носи върбовата пръчка със забученото върху нея орлово перо.

„Ами ако се е провалила? Ако сега и двамата са извън строя? Какво ще правя? Никой не може да очаква от мен аз да свърша неговата работа!“

— Е, това едва ли е най-подходящият момент за флирт, какво ще кажеш? — пошушна в ухото му Престо.

— Боже господи, човече, какво те накара да изтърсиш това?

— Та тя беше в купето му през цялата нощ. В един момент дори ми се стори, че чувам… страстен вик.

— Вик може и да си чул. Но страстта няма нищо общо с него — отговори му Дойл.

Любов може би… но не и страст. А трудно описуемият начин, по който тя бе използвала силата си, в никакъв случай не бе от онези неща, които би искал да споделя с други хора.

В този момент се появи Инес и донесе на Дойл нова телеграма, в която се потвърждаваше, че всички поръчани от тях припаси ще ги чакат в Прескот. След като провери как товарят багажа им, Инес се качи последен точно навреме, за да види Джек и Тази, която върви сама да се скриват зад вратата на едно от купетата.

— Нали днес още не е изваждала изпод ребрата му нов ягодов кейк? — тихо попита той.

— Да се надяваме, че онзи е бил достатъчен — прошепна в отговор Дойл и вдигна пръст пред устните си както снощи.

Пет минути по-късно влакът им вече се носеше на юг.

След два часа щяха да бъдат в Прескот.

— Нещо не ми харесва, че трябва да отидеш там сам — каза Айлин.

— Склонен съм да се съглася, мила, но нали чу сама — поканата не беше отправена по начин, който бих могъл да отклоня — въздъхна Джейкъб.

— Ти не си добре, трябва да почиваш.

— Хайде сега, започваш да приказваш досущ като покойната ми жена: Джейкъб, идвай в леглото — ще си развалиш зрението като четеш на тази светлина.

— Убедена съм, че и в нейните думи не си се вслушвал.

Джек спря пред вратата във фоайето и я хвана за ръката.

— Винаги съм я слушал. И до момента я надживявам с шест години.

— Не отивай — каза тя тихо.

— Нали затова дойдох. Допускаш ли, че съм способен след всички тези премеждия просто така да се върна от вратата?

— Тогава нека и аз дойда с теб.

— Но, скъпа Айлин, ти не си поканена.

— Сигурна съм, че преподобният няма да има нищо против.

— Не. Знам това от съня.

Тя го погледна в очите и видя в тях тиха радост и решимост, без следа от страх. От окото й се отрони сълза.

— Моля те… Не умирай — прошепна тя.

Той се усмихна, нежно целуна ръката й, обърна се и излезе на улицата през летящите крила на вратата.