Марк Фрост - Шестимата месии

Каназучи вече бе видял достатъчно, за да се досети, че жителите на този град живеят и се движат под най-жестокия мозъчен контрол, за който бе чувал. На няколко пъти бе опитал да проникне под повърхността на съзнанието на работниците, но досега не бе успял. Нямаше представа за начина, по който тези хора са се озовали в плен на груповата халюцинация, но знаеше, че мислите им са затворени зад непроницаема стена. И все пак бе успял да усети, че силата, стояща зад този контрол, е започнала да отслабва.

По някаква причина тези деца бяха оставени свободни и дори бяха по детски щастливи. Живееха заедно, а не със семействата си.

Изглежда, само ги чакат да навършат подходяща възраст, осъзна изведнъж Каназучи. Така както фермерите отглеждат стада за месо.

Едно от децата — мъничко къдрокосо момиченце — подгони избягалата му светлочервена топка до самата ограда. Тя обаче се изтърколи под телта и спря в краката на Каназучи. Той взе малката топка и я подаде. Момиченцето го погледна закачливо. Тогава той направи ловък жест с ръката, в която държеше топката, и тя изчезна, после се пресегна през телта на оградата и извади топката иззад ухото на момиченцето. То радостно изпищя от изумление и смеейки се побягна към останалите деца.

Един от възрастните от другата страна на оградата забеляза какво се бе случило. Каназучи го погледна с изкуствената си усмивка, махна му с ръка и се отдалечи.

Пред него се показа двуетажен склад, построен встрани от общежитията, в центъра на разчистено пространство. Той изчака хората да се разотидат и едва тогава прекоси разстоянието до стените му. Централният вход беше с двукрила врата като на обор, леко открехната: вътре патрулираха двама прозяващи се белоблузи часови, въоръжени с карабини. Каназучи предпазливо заобиколи до задната страна, където също имаше врата, само че единична. Хвана дръжката, безшумно я натисна, докато поддаде, и незабелязано се промъкна вътре.

Там имаше натрупани един връз друг дървени сандъци, покрити с брезент и привързани към пода с въжета. Каназучи мина през редиците, които стигаха на височина до главата му. Държейки се встрани от главния вход, той сряза въжето на една от купчините и отвори най-горния сандък. Беше пълен с дузина карабини. По груби сметки това означаваше, че в помещението има над хиляда пушки.

Видя и някакви подредени закачулени съоръжения. Повдигна брезента. Отдолу имаше четири кръглоцевни пушки, монтирани на солидни триножници. Безчет по-малки кутии, надписани с думата „GATLING“ и пълни с навити ленти с амуниции, бяха натрупани наблизо. Никога не бе виждал такова нещо преди, но беше чувал за съществуването на подобно оръжие: казваха му „картечница“. Освен това бе чувал, че един човек, въоръжен с картечница и намиращ се в открита местност, може да убие стотина души за по-малко от минута.

Наблизо се разнесе някакъв звук… хъркане? Той се придвижи към звука и откри, че идва от белоблуз пазач, легнал на пода през три редици от него и оставил карабината до себе си. Азиатско лице.

Китаец.

Каназучи издърпа карабината, после погъделичка с нея ноздрите на мъжа. Човекът се събуди неохотно и въпреки че дулото беше насочено в лицето му, изобщо не реагира.

— Защо спиш на пост? — запита го Каназучи на мандарин.

— Ще ме издадеш ли? — попита безизразно мъжът.

— Ами ако бях нарушител?

— Не говори на нашия език — каза китаецът на английски. — Това противоречи на правилата.

— Ще те издам, ако не отговориш на въпросите ми — премина на английски и Каназучи.

— Трябва да докладваш за мен. Аз наруших правилата. Трябва да бъда наказан — каза мъжът с известна тревога и това бе първата му емоционална реакция. — Длъжен си.

— Знаеш ли какво ще се случи с теб тогава?

— Ще бъда изпратен при преподобния.

— И какво ще ти направи преподобният?

— Ще ме накаже.

— Как?

— Трябва да им съобщиш какво съм направил. Такова е правилото. Ако не им кажеш, тогава ти сам ще нарушиш правилата…

Каназучи сграбчи мъжа за гърлото и гласът му заглъхна.

— Кога дойде тук? — попита шепнешком Каназучи.

Човекът се взираше в него, но не изглеждаше разтревожен, въпреки че не можеше да диша.

— От колко време си тук? — повтори въпроса си Каназучи в по-друга форма.

— Две години.

— Имало е още хора, които са работели с експлозивите — все китайци. Познаваше ли ги?

Мъжът кимна.

— Работили са за железниците. И ти ли работеше за железниците?

Мъжът отново кимна.