Марк Фрост - Шестимата месии

— Къде са те сега?

— Заминаха.

— Те са построили тук нещо — подземна стая под църквата. Знаеш ли къде е стаята?

Мъжът поклати глава. Виждаше се, че не лъже.

— За преподобния ли е построено това? — попита Каназучи.

Мъжът пак кимна.

— Всичко е за преподобния.

— Къде се намира преподобният сега?

Човекът поклати глава.

— Кажи ми къде е или ще те убия.

Мъжът обаче отново поклати глава. Погледът в очите му бе станал студен като на земноводно.

— Ти не си от нас… — започна той и се опита да извика, но Каназучи го стисна за гърлото, преди да е успял да издаде някакъв звук. Мъжът се свлече на пода като счупена кукла. Каназучи издърпа тялото му до стената, изпразни един от сандъците с карабини, натъпка трупа вътре и отново покри всичко с брезент.

Отпред всичко бе спокойно. Часовите не го бяха чули и не го бяха видели. Той се върна при задната врата и се измъкна от склада.

Сложил куфарчето си в скута, Данте седеше пред вратата на кабинета и чакаше, както му бе наредил Фредерик. Спътниците им бяха изчезнали някъде в къщата заедно с ранения си другар, ударен от заблуден куршум при доунищожаването на хайката. След това бяха яздили като луди цели два часа и накрая бяха стигнали до Новия град. Данте все още не можеше да се опомни от всичко, на което бе станал свидетел през последните няколко дни.

Той погледна през дантелените пердета към главната улица — нейната чиста и бяла простота му напомни за дома, който толкова много бе искал да има и който се бе надявал никога да не му се наложи да напуска. Почти се бе отказал от мечтата си за такова място и вече бе започнал да мисли, че то изобщо не би могло да съществува. Но не се ли намираше в „Дома на надеждата“?

Усещаше миризмата на печен пай, разнасяща се отнякъде в къщата… не, бяха два пая: ябълков и черешов — любимите му. Запита се дали ще има и ванилов сладолед с пая — да, сигурно. После си представи как му предлагат някоя от необикновено красивите жени, които бе видял вън на улицата. Никога преди Гласовете в главата му не бяха звучали толкова щастливо.

„Искаме да ядем всичко, всичко, всичко.“

Гневни гласове откъм кабинета го извадиха от замечтаното му състояние: мъжът, когото бе чул да наричат „преподобния“, крещеше нещо на Фредерик за някаква книга, която Фредерик бил донесъл.

— … безполезна ! Тя е напълно безполезна!

И книгата, която бяха донесли, излетя през вратата. При удара в отсрещната стена корицата й се спука.

— Как си могъл да бъдеш толкова сляп? Как сега ще завърша Светото дело, без да разполагам с истинската книга? Какво ще ме посъветваш да използвам вместо нея?

Данте не разбра какво отговори Фредерик, но тонът му бе много по-сдържан.

— Така ли? Оставил си следа значи? А кое ти дава основания да си сигурен, че те ще донесат книгата със себе си? — гневно се осведоми преподобният. — Аз дори не знам дали те изобщо ще решат да те преследват!

Фредерик имаше готов отговор и на това.

— Не! — изкрещя преподобният. — Няма да получиш нищо, докато книгата не се озове в ръцете ми.

Фредерик отново тихо каза нещо и гневът на преподобния утихна, и той също заговори спокойно като Фредерик. Данте изпита облекчение — не му харесваше някой да се държи така грубо с Фредерик, това създаваше в него усещането, че новият му свят е крехък като рохко яйце.

След малко вратата се отвори, показа се усмихнатият Фредерик и го повика с жест. Данте влезе.

Преподобният Дей стоеше пред писалището си и също се усмихваше. Явно бе, че целият му гняв се е изпарил. Той вдигна двете си ръце, за да приветства Данте.

Фредерик тръгна към него през стаята, хвана Данте за ръка, нави левия му ръкав и показа татуировката на преподобния, който кимна одобрително.

— Защо не покажеш на преподобния новите си инструменти, Скръгс? — прошепна в ухото му Фредерик.

Данте отвори куфарчето си и веднага се притесни, защото осъзна, че поради липса на време не бе успял да почисти ножовете, след като бяха приключили с хайката преследвачи. Някъде по средата на работата бе разбрал, че не му харесва да работи с мъже, и си бе спомнил с топло чувство русото момиче от влака — беше си запазил две парчета от нея в куфара си и още не бе имал възможност да им се наслади — но се бе утешил с мисълта, че и това е по-добре, отколкото да се занимава с животни или насекоми. Мъжете бяха по-добре от нищо.

Без да разбира откъде идва това чувство, Данте усещаше, че всеки път, когато поглежда преподобния в очите, той узнава всичките му тайни. Това поне правеше ненужни притеснителните обяснения и му спестяваше срама. За него нямаше никакво съмнение, че стои пред големия началник, пред генерала, и той бе доволен, че този човек е по-благоразположен, отколкото би могъл да мечтае. Пълно потвърждение на думите на Фредерик.