Марк Фрост - Шестимата месии

— Там отсядат всичките ни гости.

— Там ще отседнете и вие, сър.

— Е-е, защо не ми казахте още в началото?

Разговорът им беше прекъснат от някаква суматоха: петима ездачи прелетяха в галоп, разпръсвайки в паника хората, и спряха пред една сграда от другата страна на улицата — красива кирпичена постройка, приличаща на хасиенда. Табелата пред дома гласеше: „Дом на надеждата“.

Ездачите се развикаха, на стъпалата на дома излезе грамаден мъж в сиво палто и заслиза надолу, за да ги посрещне — беше същият, когото Франк бе видял да съпровожда войниците снощи.

Петимата мъже бяха добре облечени: тъмни връхни дрехи, посипани с прах от явно продължителна езда: единият беше ранен и другите му помогнаха да слезе от коня си. Бедрото му беше превързано, но бинтът се бе напоил с кръв. Очевидно огнестрелна рана. Водачът им бе висок рус мъжага, в чийто глас, докато бе викал към къщата, се долавяше чужд акцент.

Казваше нещо за някаква потеря.

Ах, майната му!

Едрият мъж излая заповеднически и група коняри отведе конете към конюшнята. Появиха се още хора — те пък бяха изцяло облечени в черно — и се затичаха по стъпалата на „Дома на надеждата“, за да помогнат в пренасянето на ранения мъж. Друг от ездачите — нисък русоляв младеж — взе от седлото на коня си куфарче и едва тогава последва останалите в дома. Всичко приключи за по-малко от минута. Животът на улицата мигновено се успокои. Никой не спря, за да се позачуди над станалото, а още по-малко да размени някоя клюка със свой познат.

Франк се зачуди. Беше виждал много малки градове, но не и такъв. Навсякъде другаде подобна случка щеше да даде повод на жителите да бърборят с часове.

Той остана загледан към красивия дом, после се взря в големия мъж, който изкачваше последен стъпалата, и шапката му едва не падна от изненада.

Познаваше този човек отнякъде. Но откъде?

Боже мой, да… Корнилиъс Монкрийф.

Главният бияч на железниците. Преди десет години Монкрийф бе дошъл в Тумбстоун и бе пребил почти до смърт един дребничък счетоводител насред препълнената кръчма. Твърдеше, че дребосъкът бил избягал от канцеларията след злоупотреба с двайсет хиляди долара. Дори да беше истина, Франк и другите заместник-шерифи не успяха да намерят никакви пари сред вещите на нещастника, който на всичко отгоре отказа да подаде жалба срещу Корнилиъс, така че нямаха основание да задържат бияча за физическо насилие. А и от поведението на Монкрийф на всички стана ясно, че зад него стоят босовете на „Съдърн Пасифик“, следователно той беше недосегаем.

Тогава Франк, подчинявайки се на нареждането на Уайът, бе придружил Монкрийф до чертите на града и го бе посъветвал повече кракът му да не стъпва там. Корнилиъс само се бе изсмял в лицето му — той беше луд и обичаше да измъчва другите. Именно затова го помнеше след толкова време.

Но какво, по дяволите, правеше този човек тук?

— Защо не ме заведете до хотела? — предложи Франк.

Каназучи се измъкна от работническото общежитие уж за да отиде до тоалетната. Пазачите бяха отслабили бдителността си, а освен това бяха заети да раздават оскъдните закуски, състоящи се от купичка каша и коричка хляб, в трапезарията, разположена между трите сгради на спалните помещения.

Докато минаваше между бараките, Каназучи извика на лицето си пасивната завеяна усмивка, застинала на лицата на белоблузите, и никой не му обърна внимание. На дневната светлина вече виждаше, че никоя от сградите встрани от главната улица не е нито боядисана, нито поне белосана. Четири тънки паянтови стени и ръждясал ламаринен покрив. Мръсотия и отчаяние. Онази лъскава улица беше само опит да се хвърли прах в очите на посетителите на града.

В съня си той бе видял, че намира Коджики и другите свещени книги в подземна крипта под църквата, но засега не бе успял да намери начин да се справи с проблема, който поставяше храмът: как да претърси сградата, за да намери входа за криптата, когато там денонощно се работеше и винаги имаше дежурна смяна.

Погледът му бе привлечен от заобления покрив на висока постройка на юг и той тръгна натам. По пътя чу онова, което не бе чул снощи.

Детски гласове. Смях.

Насочи се към източника на звука и стигна до заграден двор, заобиколен от висока ограда от преплетена бодлива тел. Вътре имаше стотина деца, които играеха различни игри в праха, тичаха и си подхвърляха топки. Момченца и момиченца от всички раси. Нямаше по-големи от осем-девет години. В другия край на заградения двор се виждаха ниски сгради — явно това бяха жилищните помещения. По периметъра стояха възрастни, които не вземаха участие в игрите, не окуражаваха децата, дори не ги наглеждаха. Просто стояха и наблюдаваха.