Марк Фрост - Шестимата месии

Някакъв зародиш или ларва, нещо по-близко до насекомите, отколкото до човек. Дойл се обърна към Инес, чието лице беше бяло като платно. Удивлението на Инес непонятно защо му вдъхна известен кураж.

Ръцете на жената не спираха да се въртят и вибрираха с такава непостижимо висока честота, че беше невъзможно да се разбере дали гадното нещо в шепите й се тресе от нейните движения, или от своята собствена енергия. Двамата мъже не бяха сигурни дали да вярват на очите си и не бяха уверени дали тя изобщо държи нещо в ръцете си.

Джек се отпусна и тялото му се удари с глух звук в пода.

Дойл сграбчи Инес, издърпа го обратно в коридора и бързо затвори вратата. Двамата се спогледаха смаяни. Инес трескаво примигваше, устните му се мърдаха беззвучно.

Дойл му направи знак да мълчи и поклати глава. Инес послушно се отправи към тяхното купе и без много да мисли, извади бутилка уиски от пътната си чанта. Седнали един срещу друг в леглата си, двамата братя си наляха внушителни дози и зачакаха уискито да изтрие от съзнанието им ужасния спомен.

Никой не продума и дума по повод видяното.

През останалата част от нощта иззад разделящата ги от купето на Джек стена повече не се чу нито звук.

Каньонът на черепа, Аризона

Хайката вече бе прекарала една бурна нощ в хотела „Каньонът на черепа“ и когато алкохолната река потече за втора вечер подред, изглеждаше невъзможно градчето да издържи повече.

Групата бе подхванала разгорещен спор коя заплаха за обществото да подгони най-напред: китаеца или онзи хитър, измамен, продажен кучи син, предател и затворник Франк Маккуети. Въпреки различията в мненията си всички бяха единодушни, че когото и да хванат, ще му метнат бързо-бързо конопената вратовръзка и ще го полюлеят на най-близкото дърво.

Шериф Томи Бътърфийлд се чувстваше най-измамен от всички: заради освобождаването на Франк той бе влязъл в пререкание с губернатора, за бога! Беше се доверил на този човек, беше заложил политическата си кариера, а ето как му се отплащаше Кожения Франк. Мръсникът можеше вече да е преполовил пътя до Гуадалахара! Томи бе успял да убеди хайката да отидат до Каньона на черепа, следвайки инструкциите, които Франк им бе оставил, но когато най-сетне бяха стигнали и него го нямаше, отделните викове за възмездие скоро се превърнаха в хор.

С напредването на следващия ден приказките ставаха все по-пиперливи, а разпитите на персонала в хотела все по-безцеремонни, докато накрая един от прислугата призна, че Франк не е тръгнал към Прескот, както им бяха казали първоначално — под страх от смъртно наказание, не пропусна да уточни изплашеният човечец — защото го видели да потегля на запад към религиозното селище. Там, за където се бяха запътили артистите и Главореза. Когато истината лъсна наяве, стаята потъна в гръмогласен рев.

Тръгваме тази нощ, бе преобладаващото мнение, нахлуваме със стрелба, изкопаваме ги от дупките им и господ да му е на помощ на онзи, който се осмели да се изпречи на пътя ни. Оставаше само да се види как ще намерят мястото.

Тогава се обади джентълменът, който досега кротко бе седял в ъгъла си, заобиколен от четиримата си спътници.

Те знаели пътя, успокои ги джентълменът. Всъщност точно натам пътували и щели да бъдат повече от щастливи да ги заведат.

Веднага ли?

Да, планирали да потеглят тази вечер, обясни им мъжът. И знаели едно много удобно място за почивка, където биха могли да пренощуват, ако решат да поспрат.

— А ти каква работа имаш в онова място? — попита някой.

— Ние сме продавачи на библии — отговори мъжът и наистина един от спътниците му отвори пътна чанта, пълна със свещени книги.

Водачите на хайката подхванаха яростен и гръмогласен спор, но в крайна сметка надделя становището, че тези момчета изглеждат съвсем наред, добре са облечени и вчесани, явно са богобоязливи и най-важното — знаят пътя. Стигнали до този извод, всички без изключение се съгласиха: потегляме с тях веднага.

Когато трийсет и осемте аматьори се събраха отвън, петимата продавачи на библии вече ги чакаха, оседлали конете си. Никой от доброволците не чу как водачът им — онзи, който бе проговорил пръв, симпатичният мъж с лек немски акцент — каза тихо на един от спътниците си:

— Чакайте моя сигнал.

Франк изчака пет минути след изгрев-слънце и чак тогава се приближи до пропускателния пункт. Мъж и жена, облечени в еднакви бели блузи и въоръжени с карабини „Уинчестър“, излязоха от караулката, за да го посрещнат.