Марк Фрост - Шестимата месии

— А кулата?

— Тази кула е като нашето магическо колело, с тази разлика, че тя се обръща към тъмнината. Под земята се е отворила дълбока рана и Черния гарван зове тъмнината да излезе през раната и да установи властта си над земята.

— И по този начин тъмнината ще спечели — каза Джек.

— По този начин времето ще спре. По този начин хората ще бъдат унищожени, защото точно те са отворили раната и са позволили на Черния гарван да покани тъмнината в нашия свят.

— Кой е този човек?

— Във всеки от нас това е фалшивият глас на ума. В съня той е онзи, който повежда хората по грешния път и извиква тъмнината от дълбините на земята.

— А в реалния свят — заключи Джек — това е моят брат.

— Мисля, че да — съгласи се тя след кратко колебание.

— Кои са Шестимата?

— Онези, призвани да го спрат.

— Призвани от кого?

— Това не знаем.

— Но аз и ти сме измежду тях.

— Ние сънувахме съня. Да, мисля, че е така.

Джек остана седнал, без да продума, но чертите на лицето му се гърчеха — той се бореше с обзелите го емоции. Тя го наблюдаваше състрадателно, но не правеше нищо, защото той бе този, който трябваше да се обърне към нея.

— Как? Как можем да го спрем? — попита Джек и сега на лицето му имаше изражение на неподправен страх, а гласът му излизаше на пресекулки. — Опитах преди и се провалих. Провалих се и пред себе си. Допуснах тъмнината да се настани в мен. — Той шепнеше. — Страх ме е. Страх ме е, че не съм достатъчно силен.

Тази, която върви сама отново пое дълбоко дъх и за пръв път откакто бе влязла, го погледна право в очите. Моментът беше дошъл.

— Трябва да се излекуваш — каза му тя. — Преди да опиташ отново.

Той я изгледа втренчено, но последната защитна бариера на гнева му се бе стопила. Сега седеше пред нея уязвим и истински, а от очите му капеха сълзи.

— Не знам как да започна — прошепна той.

— Но ще опиташ да го спреш, така или иначе, нали?

— Да.

— Тогава отново ще се провалиш. Това ли желаеш?

— Не.

— В такъв случай нямаш избор.

Той поклати глава, съгласен с нея. По бузите му се стичаха сълзи, които той не се опитваше да спре.

Тя взе ръцете му в своите и ги стисна силно. Той я погледна.

— Аз ще ти помогна — обеща Тази, която върви сама.

Първият писък, разнесъл се зад стената, изтръгна Дойл от неспокойния му сън. Той се хвърли към вратата, следван по петите от Инес. Озовали се отвън в коридора, двамата мъже се спряха и напрегнато се вслушаха в онова, което ставаше в купето на Джек. Женски глас ритмично пееше и в допълнение на това отвътре идваше тежката миризма на горяща билка. Гласът на индианката стихна, те чуха леко стенание, но миг по-късно косата им настръхна от нов писък.

— Боже мой, Който си в небесата… — прошепна Дойл.

— Звучи, като че ли го пекат на шиш — обади се Инес.

Дойл бутна вратата и влезе, но гледката, пред която се изправиха, ги накара да замръзнат на местата си.

В малкото помещение беше адски горещо. Джек лежеше на тясната пътека между седалките, а Тази, която върви сама бе коленичила до него. Съблечен гол до кръста, Джек изглеждаше сякаш беше загубил разсъдъка си. Гърдите му бяха покрити с диагонални ивици червена и бяла боя. Мери Уилямс бе само по набедрена престилка, бе пристегната с някаква лента през гърдите, а лицето й бе нашарено със същите цветове. От две кадилници се издигаше дим на тлеещ пелин, от което задушливата атмосфера бе съвсем непоносима. Дълга дървена лула лежеше на една от седалките, а на пода до главата на Джек бе положена върбова клонка с орлово перо на върха.

И двамата бяха плувнали в пот. Джек се гърчеше от агонизираща болка, а тя въртеше ръце, сякаш бързо месеше тесто над гръдния му кош. Намираше се в някакъв транс, защото не забеляза нахлуването им. Чертите й бяха напрегнати и някак изваяни, а от устата й не спираше да се носи все същото неразбираемо заклинание.

От устните на Джек се откъсна нов разкъсващ душата вик и тялото му направи мост на пода, обтегнато като тетива на лък. Досещайки се с известно закъснение, че писъците му могат да разбудят всички във вагона, Дойл понечи да затвори вратата, но не направи нищо, защото в същия миг индианката отдели ръцете си от гърдите на Джек… и в тях имаше нещо!

Беше тресяща се розово-червена прозрачна маса с размера на издължен грейпфрут, в чийто център се виждаше горещо черно ядро, обвито с разтеглени нишки от отвратителна сива материя, която, подобно на ребра, придаваше на нещото стабилност и структура.