Марк Фрост - Шестимата месии

— Е, спечелваш някои, губиш други — подметна Джейкъб и сви рамене.

Преподобният търпеливо се усмихна:

— Не бих искал да досаждаме на моите гости с академичността на един теологичен дебат, но може би утре ще седнем заедно с вас, рави Джейкъб Стърн, за да обсъдим в по-голяма дълбочина нашите… различия.

— Разбира се, преподобни. Но трябва да ви предупредя, че приемането на юдаизма е много сериозна стъпка в живота на един човек.

— Е, когато човек се е посветил на Светото дело — поусмихна се Дей, — това е риск, който трябва да поемаме с готовност.

Преподобният Дей се обърна към Бендиго Раймър, който до този момент бе седял абсолютно неподвижен и едва сега се размърда и запримигва начесто, като че ли току-що бе излязъл от дълбок хипнотичен транс.

— Надявам се, харесахте скромния ни театър, мистър Раймър? — попита Дей и стана.

— Да, прекрасен е, сър — откликна Раймър, дълбоко трогнат от загрижеността на този човек. — Чудесно място, за което искам още веднъж да ви благодаря.

— Отлично. Не мога да ви опиша с какво нетърпение очакваме вашето представление утре вечер — каза Дей.

Той се поклони вдървено и бързо излезе от стаята. Джейкъб сложи ръка на челото си, опитвайки да успокои пулсиращата болка, която непонятно как се бе появила в главата му. Айлин се премести до него загрижена.

Останалите от трупата, които имаха чувството, че ги бяха накарали да задържат дъха си в продължение на цял час, въздъхнаха с облекчение.

Тази, която върви сама тихо почука на вратата на купето. Нямаше отговор. Тя понечи да почука повторно, но в този миг Джек Спаркс рязко отвори вратата с револвер в ръка, бесен от това, че го безпокоят. Тя запази хладнокръвие и го изчака да проговори пръв.

— Какво искаш? — почти викна той.

— Мога ли да вляза?

— Защо?

Тя го погледна и внимателно се опита да пробие стената от гняв, с която се бе заобиколил. Джек сведе поглед и напъха револвера си в колана. Задържа вратата отворена, а когато тя влезе, затвори и заключи.

Тя седна и вложи цялото си умение да не показва безпокойството си. След няколко пълни с напрежение секунди Джек седна срещу нея.

— Искам да ти разкажа за моя сън — започна тя.

След нови няколко секунди той каза:

— Добре, слушам.

Наблюдаваше я нетърпеливо смръщен, със студен поглед. Тя пое дълбоко дъх. Знаеше, че началото е най-важно.

— В моя сън земята е моята майка, а небето — мой баща. Те са разделени, но живеят един до друг, докосват се по линията на хоризонта и са във вечно равновесие. И тъй като между тях съществува хармония, на света се раждат животни — всяко в образа на някой бог, живеещ на небето или на земята. Хората са били последните, които са се появили — трябвало е да чакат най-дълго да бъдат създадени.

— Защо?

— Защото носят най-голяма отговорност…

— Какво означава това?

— Те са единствените, на които е дадена и светлина, и тъмнина. Животните се подчиняват на своите богове, без да питат, затова познават само доброто, но хората трябва да изслушват и двете страни. Само те могат да решават.

— Какво да решават?

— Коя страна е по-силна в тях.

Тя го погледна за миг, но видя в очите му да блясва гняв, така че отново отмести погледа си.

— Той ли те изпрати тук? — попита Джек и кимна към стената, която ги разделяше от купето на Дойл.

— Аз само ти разказвам съня си — отговори тя просто и зачака.

— Добре — изтръгна се от него накрая.

— В съня ми хората са загубили равновесието, забравили са, че са деца едновременно на небето и земята. Съзнанието им укрепва, но сърцата им остават затворени — те са загубили уважение към животните и техните богове. Сега хората вярват, че са намерили собствен път към земята и че са тук сами, отделени от останалата част на Творението. Те са умни, но решавайки да следват този път, се отклоняват от истината… Това създава празнота в тях. В тази празнота нахлуват мисли от мозъка, мисли, които говорят без гласа на сърцето. Мисли за власт и за контрол над другите. Така започва да се отваря раната.

— Раната?

— Раната в земята. Онази, която видяхме в съня си.

— В пустинята.

Тя кимна.

— Това, от което хората имат нужда, е лечение, с чиято помощ да свържат отново сърце и душа, защото умът им казва, че те имат нужда от повече власт, а от това раната се отваря все по-дълбоко… Само ти разказвам съня си.

Погледът на Джек се бе смекчил и в очите му се виждаше интерес, борещ се с болката.

— В общия ни сън ние виждаме кула в пустинята — каза тя, добила увереност, че вече може да включи и него. — Моят народ използва магическото колело, за да отворят хората сърцата си и да чуят гласовете на нашите богове. И макар да се обръщаме към небето, за да ги чуем, ние знаем, че те живеят в нас, и именно в нас трябва да се вслушаме.