Марк Фрост - Шестимата месии

В стаята имаше редици двуетажни легла, предоставящи място за спане на четиридесет души — както мъже, така и жени. Изтощените работници падаха в първото попаднало им легло и заспиваха моментално.

Каназучи се качи в легло на втория етаж. Всички помещения на сградата се наблюдаваха от пазачите. Нямаше никакъв избор — с тази незаздравяла рана на гърба тялото му имаше нужда от почивка. Трябваше малко да поспи.

Преподобният А. Глориъс Дей се появи за вечеря с един час закъснение. Актьорите по стар обичай отдавна бяха успели вече да опустошат всичко съедобно на една ръка разстояние. Бяха прекарали остатъка от следобеда в хотела — в раздадените им отпечатани правила се казваше, че никой гост не може да се разхожда из града без придружител, какъвто не бе предложен никому — за да бъдат привикани точно в осем часа и отведени направо в резиденцията на преподобния.

„Дом на надеждата“ се четеше на надпис върху табела, сложена пред голяма кирпичена хасиенда — определено най-красивата в града. Трапезарията — също както и останалите жилищни помещения, на които успяха да хвърлят око, докато ги въвеждаха — беше обзаведена в необичайно пъстра смесица от декоративни стилове: богато тапицирани викториански столове, персийски килими, светли норвежки бюфети, отрупани с чаши, персийски килими, ориенталски скулптури — сякаш някой бе претършувал домакинствата на една дузина милионерски къщи и бе взел от тях каквото му бе попаднало.

Екип от мълчаливи, но видимо радостни белоблузи сервитьори поднесе вечеря от вкусни блюда, в които се долавяше нещо мексиканско. Когато приключиха, Бендиго не се сдържа и предложи тост с прекрасното червено вино, което пиеха — макар според раздадените им листчета алкохолът да бе забранен в Новия град, в „Дома на надеждата“ явно се прилагаха други правила. Последните пет минути от речта си Раймър посвети на поздрави към себе си за далновидността си да доведе трупата в този очевидно просветен форпост на цивилизацията.

— Браво, мистър Раймър, вашето благодушие отстъпва само на необикновената ви словоохотливост.

Всички се обърнаха. Преподобният Дей стоеше на прага и, изглежда, бе чакал там по време на цялата самовъзхвала на Бендиго, но никой нито го бе забелязал, нито чул да влиза. Бендиго направи дълбок поклон към преподобния, почти сигурен, че думите, които бе чул, следва да се схващат като комплимент.

— Добре, а сега наистина очаквам да ми обясните — продължи преподобният, — как измислихте това очарователно име за трупата.

— Работата е, че по мое мнение — отговори Бендиго, изпъвайки се, за да изглежда по-внушителен, — ние се гордеем с това, че предлагаме на нашата театрална публика предпоследното възможно театрално изживяване.

— Така ли било? — възкликна преподобният, отпускайки се в запазения за него стол. Айлин седеше отдясно на него, Бендиго отляво, а до Бендиго бе Джейкъб Стърн. — Случайно да ви е известно, че думата „предпоследен“ означава „предхождащ последния“?

Самодоволната усмивка на лицето на Раймър застина като цвете, хвърлено във водите на ледена река. Мозъкът му просто спря да работи.

„Това май ще е по-лесно — помисли си Дей, — отколкото да вземеш сладкиша на дете.“

Айлин оцени остроумната контра реплика, но когато мъжът седна до нея и тя за пръв път го погледна отблизо, дъхът й спря.

Първата й мисъл беше: този човек умира.

Преподобният се движеше като насекомо — вдървено и някак механично, сякаш вместо гръбнак имаше стоманен прът. Тъмният костюм висеше върху тялото му като отпуснато в безветрие платно. На лявото му рано имаше остра гърбица, а левият му крак изглеждаше изсъхнал. Ръцете му бяха дълги и тънки, но висяха като недобре пришити за тялото и бяха покрити с груби черни косми — ръце на маймуна. Лицето му бе костеливо — над дълбоко разположените, излъчващи вътрешна светлина зелени очи имаше високо чело, скулите му бяха хлътнали над издадената напред челюст. Сиви и черни снопчета коса падаха чак до раменете му. Върху слепоочията му се виждаше тънка мрежа изпъкнали кръвоносни съдове, които леко пулсираха. Сивосинкави белези покриваха мраморнобялата му кожа. Този човек изглеждаше като разчленен и след това неумело сглобен отново.

„Познавам това лице — мина през главата й. — Виждала съм го преди. Не знам къде и кога, но бог ми е свидетел, че такъв като него не може да се забрави.“ За миг се поколеба дали да не го попита, но някакъв инстинкт я предупреди да не разговаря с него.