Марк Фрост - Шестимата месии

Предпазливо отпусна телта обратно, заличи отпечатъците от обувките си в пясъка и се затича към най-близкото прикритие — навес на стотина метра през напълно открита местност. Дори в негова посока да гледаше патрул, на часовите щеше да им се стори, че са видели само някаква сянка.

Той се сви край навеса и отвори сетивата си за живота на града. Две преки нагоре и надолу по главната улица имаше схлупени едностайни бараки, построени буквално една връз друга, простиращи се във всички посоки. Пукане на цепеници в печките… дим в задръстените комини… готвене на храна… пилета в кокошарниците… помръдване на коне в близката конюшня… миризма на урина от съседния клозет… нечии стъпки в непосредствена близост… фигура в бяла риза, понесла кобилица с ведра за вода. Каназучи се отдръпна по-навътре в тъмнината и изчака стъпките да затихнат.

Кулата се издигаше на половин миля оттук и чернотата й изрязваше още по-черна дупка в нощното небе. Строителните работи не спираха — виждаха се ярки светлини, чуваше се чукане и стържене на полиран камък. Вече можеше да намери пътя дотам, без да се доближава до главната улица.

Той пое приведен по тъмните улички, скривайки се из сенките винаги когато някой го наближеше. От време на време зърваше по някоя облечена в бяла блуза фигура през отворените прозорци. Без да помръдват, хората съзерцаваха огъня в огнищата, седяха мълчаливо край масите или лежаха с отворени очи в леглата. Веднъж спря за малко между две къщи и чу ридания — през отворената врата видя плачеща жена. Беше се свила на кълбо на пода, а на масата седеше мъж и невъзмутимо, без да й обръща никакво внимание, ядеше нещо от купичка.

Нито веднъж не чу лай на куче — тези хора, изглежда, не обичаха домашните питомци. Странно за комуна с толкова голямо население. Не чу и смях — най-естествения звук в нощта на кой да е град. Не видя нито весели семейства, нито любещи се хора, нито пиещи гости. Нямаше такива неща. И още нещо липсваше: не видя деца. Много семейни двойки, но никакви деца.

Зави край една къща и се изправи очи в очи с най-младия човек от всички тук — към петнайсетгодишно момче, облечено в бяла блуза и понесло за изхвърляне кофа с помия. Двамата замръзнаха. Момчето го изгледа без особен интерес, някак тъповато и безжизнено, после се обърна и тромаво побягна.

Каназучи взе един камък от земята, безшумно се придвижи до следващата къща и зачака. След няколко секунди от посоката, в която бе избягало момчето, се появиха двама мъже, понесли сопи и високо вдигнати фенери. Явно търсеха чужденеца. Каназучи хвърли камъка надалеч, той изчатка в ламаринен покрив и мъжете тръгнаха натам.

Скоро Каназучи стигна до края на града. Пред него се простираше четвърт миля плавно издигащ се открит склон, на върха на който се намираше строителната площадка. Църквата беше построена във формата на легнала главна буква „Е“ и двете й крила излизаха далеч по-напред от централната секция, над която се издигаше черната кула от съня му.

Спираловидни минарета украсяваха шпиловете на постройката, стените й бяха покрити с най-различни неправилни форми и фигури, които не можеше да различи оттук. Каменоделци продължаваха да дялат по тях, накацали по скелето, което все още обгръщаше крилата.

Централната кула, чиято височина бе колкото дължината на сградата, изглеждаше най-близко до завършване. Продълговати процепи украсяваха издутата й горна част, покрита с черен покрив, където може би имаше камбана.

Грамадни черни двери зееха широко разтворени в основата на кулата, но спуснатите пред тях ленени чаршафи пречеха на Каназучи да надникне във вътрешността й. В опасващия площадката черен път се виждаха дълбоки следи от коли, които явно водеха до складовете за храна и каменни блокове, до дъскорезницата, до навесите за инструменти и пещите на тухларните. Цялата площадка буквално гъмжеше от работници. Не видя хора, които да ръководят отделните групи — всеки мъж и жена знаеше задачата си и настървено я изпълняваше.

На още четвърт миля зад строежа се издигаше грамаден скален монолит, два пъти по-висок от кулата. Гледана откъм пътя, картината бе изумителна, защото монолитът служеше за фон на кулата и подчертаваше строгата й красота. От страната на монолита се намираше задният вход на сградата и там хората бяха много по-малко.

Той изчака луната да се скрие зад облак, изостави прикритието на бараките, излезе на открито и се понесе встрани от кулата и града, защото искаше да заобиколи отдалече и да стигне до полите на скалния монолит. Оттук се виждаше задната страна на църквата и в сравнение с това, което ставаше от другата страна, тук бе почти безлюдно. Този вход не бе така пищно украсен — проектантът на църквата явно залагаше на това тя да бъде съзерцавана само отпред.