Марк Фрост - Шестимата месии

— Добре дошъл в Новия град — обади се жената.

— Радвам се, че дойдох — отговори Франк.

— Прекрасен ден, нали?

— Е, виждал съм и по-лоши — каза Франк.

— Какво ви води при нас? — И двамата се усмихваха.

— Ами… реших да се присъединя към вас — ухили им се в отговор Франк.

— Да се… присъедините ли? — заекна жената.

— Ами да.

Усмивките им помръкнаха, после двамата неспокойно се спогледаха.

— Да се присъедините значи? — поиска да се увери и мъжът.

— Да.

— Извинете ни за момент — помоли жената.

Двамата влязоха обратно в караулката и си зашепнаха нещо. Франк видя през прозореца как мъжът затрака на морзовия ключ на телеграфа, вдигна поглед и проследи окачената на стълбове жица, която отиваше към града в далечината. Извади бинокъла си и го насочи на изток, където през нощта бе станал свидетел на проведеното военно учение — там се виждаше нещо като полигон с множество стрелкови рубежи.

Апаратът отново затрака — явно отговорът пристигаше. Той прибра бинокъла. След малко часовите излязоха, отново цъфнали в широки усмивки.

— Можете да продължите с коня си нататък, господине — каза му жената. — Моля ви, придържайте се към пътя през цялото време. Когато стигнете Новия град, ще ви посрещнат с по-нататъшни инструкции.

— И дано денят ви бъде прекрасен — пожела му мъжът.

Франк докосна вежливо периферията на шапката си и смушка с пети коня си към града. Пътят беше обикновен, но добре поддържан, достатъчно широк, за да пропусне фургон, и опънал се прав като стрела през дюните. В далечината се издигаше дим от все още невидими комини. Докато изминаваше петте мили, делящи го от следващия пропускателен пункт, на хоризонта се появи черно петно, постепенно се уголеми и след малко се превърна в силуета на огромна черна кула. Когато осъзна какво вижда, Франк спря и в главата му отново прозвуча гласът на Моли.

„Май се нахака в нечий кошмар, Франки, не зная чий, но не е твой, защото ме няма в него. И какво ще правиш сега?“

„Нали ме познаваш, Моли, ако ще е гарга, да е рошава.“

Пред него се простираше голям град, застроен с коптори. Странно, отдалеч бе останал с впечатлението, че Новия град е град на спретнати оградени къщурки, потънал в зеленината на дървета, под чиито примамливи сенки се гонят деца с личица, покрити с лунички. Това пред очите му повече приличаше на някое от познатите му мръсни предградия, заобикалящи мексиканските градове.

Той продължи напред. Усмихнати лица му махнаха през прозореца на следващата караулка да продължава. Красиво младо момиче на кон го пресрещна малко след караулката и го придружи до една конюшня в непосредствена близост до главната улица. Малко по-нататък, до една стена, бяха спрени фургоните на артистите.

Бе се озовал точно където искаше — поне в това можеше да е сигурен.

Скочи от коня си и в същия миг се появи група от пет усмихнати млади момчета, не по-възрастни от осемнайсет години, все облечени в бели блузи. Бяха белокожи и чернокожи и весело го приветстваха. Един коняр отведе коня му заедно с пристегнатата за седлото карабина „Хенри“. Някой натика листче в ръката му — „Правила за поведение на гостите в Новия град“, — друг го помоли да предаде останалото си оръжие.

— В Новия град оръжията са забранени — обясни трети от белоблузите, посочвайки му за потвърждение Правило 14 от листа, който се оказа дълъг като ферман.

Франк разбра, че е безполезно да спори, и предаде колта си.

— Но кобура с колана ще задържа, ако не възразявате — заяви той.

— Изобщо не възразяваме — озари го с усмивка посрещачът.

— Добре — примири се Франк и добави наум: „Защото може да ми потрябват куршумите за револвера, който съм скрил в ботуша си“.

— А сега, ако обичате, свалете шапката си и вдигнете ръце над главата си — помоли един от тях.

— Защо?

— За да можем да ви облечем в блузата — обясни друг.

Двама държаха една широко разтворена бяла блуза, готови да я метнат връз главата му. Франк обмисли предложението за момент, реши, че започва да му писва, и отбеляза:

— Не, благодаря.

Върна им обратно списъка с правилата и излезе от конюшнята. Групата посрещачи объркано се завъртя зад него като ято разтревожени гъски.

— Но всеки, който иска да се присъедини към нас, трябва да е облечен в блузата, сър…

— Така пише в правилата.

Франк тръгна по главната улица. И платното, и покритите с дъски тротоари бяха претъпкани със забързани усмихнати хора, облечени без изключение в прословутите бели блузи. Франк забеляза из тълпата доста китайски лица. Никое от тях не отговаряше на описанието на неговия китаец, но самият им брой даваше надежда, че Главореза едва ли е далеч.