Марк Фрост - Шестимата месии

Айлин пое дълбоко дима от цигарата и бавно го изпусна. Караулката беше на не повече от петдесетина метра и охраната се разгръщаше, за да посрещне първия фургон — този на Бендиго.

— Може да намерим и смъртта си тук — замислено каза тя.

— И на мен ми мина тази мисъл.

— Изглежда малко нелепо при тези обстоятелства. Сякаш играем някаква роля.

— Човек може да умре нощем в леглото си, може да бъде прегазен от кон, а може и да свърши — боже опази! — ударен от светкавица, паднала от ясно небе — спокойно каза той. — Това не означава, че трябва да се откажем да живеем.

Тя го погледна, угаси цигарата си, прегърна го и сложи глава на рамото му. Той нежно погали косата й. Беше й приятно да го държи в прегръдките си и й се искаше да се разплаче, но се пребори със сълзите, защото не желаеше да се показва слаба.

— Моля те, не прави нещо, за да умреш ей така! — каза тя. — Едва се познаваме, но вече си ми много скъп, старче.

— Ще се опитам да те послушам — каза той с усмивка. — Но само защото настояваш.

Фургоните пред тях спряха. Раймър се изправи на капрата, размаха шапка, размени няколко думи с часовите, после бариерата се вдигна и той махна с ръка на останалите да го следват.

— Забрави ли, че трябва да си болен? — напомни му тя.

Джейкъб й върна юздите и зае мястото си отзад. Айлин отговори на ентусиазираните поздрави на усмихнатите пазачи. Минаваха пред плакат, на който пишеше: ДОБРЕ ДОШЛИ В НОВИЯ ГРАД.

— Здравейте, здравейте — извика им тя, после добави на себе си: „Радвам се да ви видя, нещастници… хилете се, хилете се, порове такива!“.

Трупата прекоси граничната полоса и излезе на главната улица. Фасадите на сградите бяха свежо боядисани и буквално блестяха от чистота; ярки цветя в сандъчета ги приветстваха от всеки прозорец, кретонени пердета украсяваха къщите и смекчаваха вида им. Прости, но добре изработени табели обявяваха предназначението на всяка сграда: галантерия, зъболекар, ковач, хотел, кинкалерия. Усмихнати граждани стояха пред всяка сграда по излъсканите до блясък дъсчени тротоари и щастливо махаха на минаващите покрай тях фургони. Ризите им бяха ослепително бели — всички те изглеждаха здрави и чисти.

Пред тях, малко вляво, под купола на грамадна постройка се бе събрала тълпа. Намираха се пред сградата на операта, на която бе окачен плакат: ДОБРЕ ДОШЛИ, ПРЕДПОСЛЕДНИ АРТИСТИ. С наближаването на фургоните се подхвана радостен вик, после керванът спря пред входа на театъра и овациите продължиха. От всички страни се стичаха хора — все широко усмихнати и все така облечени в бели дрехи.

Бендиго Раймър се изправи на капрата, размаха шапка в приветствен жест и дълбоко се поклони във всички посоки.

„Тъпият пияница е убеден, че те са тук, за да приветстват него — помисли си Айлин. — Все едно, че е умрял и се е възнесъл на небето.“

— Благодаря ви! Много ви благодаря! — уверяваше ги Бендиго просълзен с присъщата си лекота, оставайки нечут във всеобщата врява. — Не знам дали бих могъл да ви опиша колко много означава за нас, че сте тук… такова чудесно, благородно посрещане!

— Не вярвам, че някога ще срещна друг човек, така изгладнял за обич — проговори Джейкъб с удивление.

— Гледай на това като на божия благословия.

Останалите артисти надничаха боязливо изпод платнищата и изглеждаха напълно объркани: единствената им заслуга до момента бе, че са влезли в града; какво ли щеше да стори тази тълпа след истинско представление?

Възгласите секнаха в мига, в който се появи огромен мъж в сиво връхно палто — единственият засега, който не носеше бяла туника. Той излезе с широка крачка от тълпата и се приближи до фургона на Бендиго, придружен от раздърпана жена с отворен бележник.

— Добре дошли в Новия град, приятели — изгърмя гласът си огромния мъж.

— Благодарим ви, аз… — опита се да започне Бендиго.

— Не е ли денят прекрасен?

— Да… да, сър, денят е такъв, какъвто досега не съм…

— Ти ли си Бендиго Раймър, приятелю? — осведоми се грамадата.

— Лично аз, сър, и съм на вашите услуги…

— Ще бъдеш ли така добър да слезеш и да накараш хората си да излязат от фургоните и да се строят тук заради мен?

— Веднага, сър! — Бендиго се обърна към останалите фургони и плесна с ръце: — Хайде, всички! Отпред, в средата, бързо!

Артисти и сценични работници се събраха до Бендиго; притихнала, но продължаваща да се усмихва, тълпата се натискаше около тях. Айлин помогна на Джейкъб да слезе от задната страна на фургона и за да създаде впечатлението, че той все още не се чувства добре, му помогна да стигне на почивки до другите.