Марк Фрост - Шестимата месии

— Понякога трябва сами да си припомняме кои сме всъщност — каза Каназучи.

После леко и с уважение сведе глава. Айлин го пусна. Неочаквано, сякаш бе сянка, Каназучи безшумно се измъкна през задната част на фургона. Айлин го проследи с поглед да притичва през пустинята и да изчезва зад купчина камъни. Вгледа се внимателно, но от него вече нямаше и следа.

— Какво ти направи? — попита тя Джейкъб.

— Ако не бях професионалист, а аз съм, щях да кажа, че… сложи ръка на челото ми — отговори й той и изпълзя във вътрешността на фургона.

— Що за глупости ми разказваш?

— По-спокойно и недей да смяташ, че щом носи меч, значи е лош.

— Той само сече главите на хората, така ли?

— Скъпа ми госпожице, трябва ли да прилагаме критериите на нашата култура по отношение на човек, толкова различен от нас?

— Боже опази. А за да му покажа с колко широки разбирания съм, защо не взема да си направя хоби изсушаването на човешки глави?

— Е, аз съм сигурен, че той ще може да ти осигури постоянна доставка на суровина — засмя се Джейкъб. — Извини ме, Айлин, мисля, че преди да пристигнем, трябва да се облека в моите си дрехи. Нека не забравяме, че ти возиш болен равин в тази таратайка. — Той придърпа платнището и разочаровано събра сивите косми по пода на фургона. — Брадата, уви, можем да отпишем.

— Ако някой попита, кажи му, че това е страничен ефект от заболяването ти.

Тя плесна с юздите, подканяйки мулетата да настигнат другите фургони. След малко чу Джейкъб безгрижно да си подсвирква отзад.

Каква забележителна промяна настъпи в Джейкъб, след като Каназучи се погрижи за него! Това я удивляваше. Но те и двамата бяха свещеници, а също имаха онзи общ сън, следователно не бе изключено между тях да има повече общо, отколкото можеше да си представи.

— Май имаме компания — обади се Джейкъб, загледан през задния капак към облака прах, носещ се към тях — беше друг керван от фургони.

След малко, напълно убедителен в стария си облик, макар и без брада, Джейкъб седна пак при Айлин, взе юздите и се наслади на първия си поглед върху Новия град. Самият град се простираше на около половин миля пред тях: две редици дъсчени къщи очертаваха главната улица, която свършваше пред строителната площадка на кулата. Само няколко бяха сградите в самия център на града, които имаха и втори етаж, а от тези паянтови постройки започваше лишена от всякакъв ред плетеница от бараки и колиби, която се простираше докъдето им стига погледът. Единствената по-голяма сграда бе някакъв склад, който издигаше куполообразния си покрив на юг над заобикалящите го къщурки.

— Боже господи — прошепна Джейкъб, — тези хора май настина са много заети.

Право пред тях се виждаше караулка. От двете й страни започваше висока ограда от бодлива тел, която заобикаляше поселището, като оставяше ивица пустиня от стотина метра до очертанията на града. Въоръжена охрана, облечена във все същите бели дрехи, излезе от помещението на караулката, още докато фургоните приближаваха.

— Джейкъб, не бих искала да досаждам… — Тя прехапа долната си устна.

— Да, скъпа.

— Помисли ли по най-първия ми въпрос?

— Да, разбира се; предлагам много да се усмихваме и да правим точно каквото очакват от нас, като трупаме междувременно впечатления за града и неговите управници. Предвидено е да изнасяте представления тук цяла седмица, нали така беше? Значи разполагаме с известно време, а като гости може да се окаже, че задачата ни ще бъде по-лесна, отколкото бихме могли да очакваме. Особено за жена с такова непринудено очарование като тебе.

— Благодаря. — Това поне не звучеше отчайващо.

— След това, крайно внимателно, ще се опитаме да разберем къде съхраняват книгите.

— И тогава?…

Джейкъб се обърна към нея и се усмихна.

— Мила, наистина те моля за малко снизходителност. Разбери, че ми се налага да импровизирам.

— Извинявай — машинално отговори тя, драсна клечка и запали цигара. — Това е професионална деформация: трябва да знам всичките си реплики, за да изляза спокойна на сцената.

— Напълно обяснимо.

— Ами той? — И тя кимна към камънаците, където се бе скрил Каназучи. — Какво ще кажеш за него?

— Предполагам, че нашият тайнствен приятел ще се придържа към същата стратегия. Знаем, че остави оръжието си във фургона, следователно в определен момент ще се върне да си го вземе.

— Надявам се не предлагаш да седим цялата нощ във фургона и да го чакаме да се появи?

— Ако прецени, че по някаква причина сме му необходими, той ми изглежда напълно способен да ни намери, където и да сме.