Марк Фрост - Шестимата месии

Бързо прекоси осмоъгълното фоайе и продължи навътре, през осветяваната от настенни свещници плетеница каменни тунели, издълбани в твърдата скала. Докосваше с едната си ръка стените, полирани до идеална гладкост, и тежко стъпваше с ботушите си по мраморния под. Следваше маршрут, известен само нему, водещ навътре, в самото сърце на църквата. Светлината край него ставаше все по-слаба, а тропотът на ботушите му все по-плътен.

След малко стигна до втора врата, използва черен каменен ключ и влезе в личния си параклис. Освен Дей само няколко зидари и кулита, специалисти по експлозивите, бяха виждали това негово лично убежище — те вече бяха погребани под черната шестоъгълна мозайка в белия мраморен под.

Стените тук не бяха така гладки, както в коридорите отвън, и от тях лъхаше студен, влажен въздух. Той бе поискал така — държеше да усеща, че е близко до сърцето на земята. Преподобният Дей изкуцука по периферията на хексаграмата, хвърли поглед към изящната резба на тавана и се спря, за да огледа едно от шестте малки ковчежета, поставени на пиедестали по върховете на звездата.

Отвори ковчежето и докосна с пръсти пергамента на древната книга вътре. Беше копие на Корана във формат фолио. Капка кръв се стече по устните му и падна върху една от страниците. В мига, в който кръвта му докосна хартията, Силата се заблъска в него като пара в котел, заплашвайки да го разкъса. Той рязко отдръпна ръката си от хартията, преди да се е случило непоправимото.

Да, стаята вършеше работата си перфектно, точно както предсказваше Видението — тя увеличаваше Силата му както лупата прави със слънчев лъч.

После спря пред последното ковчеже — то бе единственото празно.

„Още една книга и ще приключа със Светото дело. Фредерик пътува насам с нея — ще я имам след няколко дни.“

Разноцветни светлини проблеснаха пред очите му — ивици в червено, зелено и виолетово — знак за начало на Видението.

Шумът в главата му стана оглушителен, от носа му пак рукна кръв и преподобният с лек стон залитна към центъра на шестоъгълната звезда. Ръцете му висяха безпомощно, той чувстваше гъделичкане по нервите на крайниците си, ужас и удивление изпълваха съзнанието му с приближаването на Видението. Погледът му се отклони към ъгъла на стаята, където имаше отвор… имаше дупка — това беше изоставената минна шахта, която бе намерил тук, точно както бе предсказало Видението: черна, празна, бездънна. Повей от дълбините й разроши косата му. Празнотата й обещаваше да погълне хилядите му най-черни сънища.

В този миг Видението го сграбчи в клещите си и преподобният забели очи. Мускулите му се парализираха и той падна на пода, краката му трескаво подритваха, юмруците му бяха стиснати до счупване, ръцете му се тресяха спазматично, главата му се въртеше от една страна на друга и се удряше в пода, по устните му изби пяна, животински звуци заклокочиха в гърлото му.

Но съзнанието му оставаше чисто. В самия му център избухна експлозия.

Отдолу бликна Светлина и го обхвана от всички страни.

И през гънките на светлата прегръдка, в която бе впримчен, макар и гърчещ се в свещен екстаз, той дочу откъм шахтата тътена на вледеняващия шепот на Звяра.

29 септември 1894

Слънцето залязва, а влакът ни пресича Мисисипи близо до Сейнт Луис. Тръгнахме от Чикаго на обед и ако вземем връзката без закъснение, пътуването ни до Флагстаф, Аризона, ще отнеме двайсет и четири часа. Там на гарата ще ни чака чартърен влак, който ще ни отведе до Прескот, а оттам до Новия град — ако се вярва на картата — има само шейсет мили. Колко ще ни отнеме пътуването дотам, зависи от фактори, за които нямаме представа: терен, време, качество на пътищата. Достатъчно е да спомена, че намерението ни е да се придвижим колкото можем по-бързо, пък после ще видим какво ще правим. Не бих казал, че се очертава онази екскурзия из Запада, която ми препоръчваше Теди Рузвелт.

Престо щедро се съгласи да ни финансира от явно бездънните си резерви и нае за нас три спални купета. Трябва да се опитаме да си починем в тази отсечка от пътешествието — колкото и трудно да изглежда това, не е изключено да се окаже последната ни възможност да го сторим.

Останалите са във вагон-ресторанта. Джек е сам в съседното купе. След последната му изповед пред мен във влака той все повече се затваря в себе си, мълчи и изпада в периодични кризи на меланхолия. Бих искал да мога да кажа, че така се подготвя за онова, което усеща, че ни предстои, но съм по-склонен да приема, че сме свидетели на бавната, задушаваща смърт на една личност. Даже новината, че брат му е жив, не му възвърна познатата целеустременост — сега в очите на Джек гори черна и самотна светлина. След всичко, което този човек е трябвало да преживее, аз просто не съм сигурен колко още може да издържи една душа.