Марк Фрост - Шестимата месии

Внимателно огледа всяка минаваща покрай него кола. Да, всички носеха един и същи надпис, така както и бе предположил: „U. S. Army“.

Сандъците бяха пълни догоре с карабини „Уинчестър“. Стандартно армейско въоръжение.

Стотици карабини.

— Слава на Бога! Алилуя! Прекрасен ден, нали?

— Благодаря ти, братко Корнилиъс, денят наистина е прекрасен — отвърна на поздрава преподобният, излезе от дома си за пръв път този ден — вече беше следобед — и стъпи на покрития с дъски тротоар на главната улица. Примижа срещу ярката слънчева светлина, пое горещия сух въздух в дробовете си и за кой ли път се запита откъде ще намери енергията, за да изпълни днешните си задължения.

„Ако знаеха какво искам от тях — мислеше си преподобният Дей, хвърляйки изморен поглед към тълпата. — Колко ли биха останали? И колко ще се обърнат и побегнат?“

— Кажи ми, братко Корнилиъс, беше ли добър денят?

— Прекрасен ден, преподобни. Слава на Всевишния — отговори Корнилиъс Монкрийф, който, без да се оплаква, бе чакал появата на преподобния, както правеше всеки ден.

— Доволен съм да го чуя. Защо не ме придружиш, братко?

Двамата мълчаливо тръгнаха в крачка: грамадният тромав мъж в сиво връхно палто — новоназначеният директор на вътрешната сигурност на Новия град — който ситнеше, за да крачи редом със сгънатия на две, гърбав проповедник, чиито сребърни шпори подрънкваха в ритъма на куцукането му. Гражданите по улицата се усмихваха и се кланяха дълбоко на преподобния Дей, уверявайки го в своите почитания, а преподобният мило помахваше с ръка на всеки енориаш от паството си и винаги бе готов да даде благословията си.

„Тресе ги див страх от мен… значи всичко е наред.“

— Любовта на народа ни е удивителна, истински божи дар — обади се преподобният, когато отбиха от главната улица към храма.

— Наистина, преподобни.

— Споменах ли пред теб, братко Корнилиъс, колко доволни сме всички от труда, който полагаш в името на нашата църква?

— Вие сте прекалено добър, преподобни! — отговори Корнилиъс, чувствайки познатата топлина да разпъва отвътре гърдите му, както без изключение ставаше винаги, когато преподобният му казваше мили думи. И пак както обикновено му се прииска да се засмее радостно или да заплаче, без да може да реши кое от двете повече.

— Братко, ти се отплати за вярата ми в теб хилядократно, ти внасяш в сърцата на нашите войници християни боен дух, ти ги въодушевяваш да грабнат оръжието с радост и страст, да тръгнат като един, за да опазят нашето паство и да унищожат нашите врагове.

По бузите на Корнилиъс се стичаха сълзи, той беше спрял, прекалено развълнуван, за да може да погледне преподобния или да реагира на думите му по някакъв начин, така че само се поклони и сведе глава. Преподобният Дей го гледаше как плаче и състрадателно го потупа по масивните плещи. „Колкото пъти изпея тази дивотия, толкова пъти я поглъщат като изгладнели хрътки.“

— Хайде, хайде, братко — обади се преподобният Дей и го погали под брадичката. — Твоите сълзи са като райски дъжд, те даряват живот на тази изсъхнала прашна земя и там, където е било пустиня, разцъфват цветя.

Корнилиъс го погледна и на устните му се появи неуверена срамежлива усмивка.

„Време е за причастието“ — реши преподобният Дей.

Той прехвана погледа на Корнилиъс, включи Силата, заби в него няколко добре премерени удара и проследи как тя прониква до дъното на душата му и започва да работи, променяйки мислите му по начин, удобен за преподобния.

Тъмна тръпка премина по неговите нервни окончания — той обичаше да дава причастие, наслаждаваше се на това усещане да прониква дълбоко в тях, опиваше се от интимността на този контакт, милваше голотата, която те така охотно му показваха. Тези моменти на душевно изнасилване, извършвано през собствените им очи, бяха всичко, заради което живееше.

Щом видя погледа на Корнилиъс да се замъглява, преподобният отдръпна пипалата на Силата, сгъна ги като походно легло и щракна с пръсти в лицето на мъжа пред себе си. Корнилиъс примигна и връзката между двамата се прекъсна. Очите на Монкрийф се въртяха разцентровано.

След дълги години на проби и грешки преподобният се бе научил да регулира въздействието на Силата, да прониква в душите на хората с хирургическа прецизност, да я дозира точно, така че те ставаха послушни като парцалени кукли с дни наред и пияната усмивка изглеждаше като залепена на черепите им. Малка доза означаваше постепенно връщане към нормалното им състояние, по-голяма — и те така се размекваха, че започваха да им текат лигите. Жертвите на грешната дозировка свършваха дните си в плитки гробове извън стените на Града.