Марк Фрост - Шестимата месии

Трима от нас — Джек, Престо и индианката Мери Уилямс, към които следва да прибавим отсъстващия Джейкъб Стърн — са се нагърбили с отговорност благодарение на общия им сън, върху който не могат да упражнят никакъв контрол. За нещастие ние с Инес не можем да го споделим с тях. Но всеки от нас има своята роля и ако моята е да бъда детективът, който ще открие истинската им цел, аз съм повече от удовлетворен. Подозирам обаче, че ще бъде много по-ценно, ако намеря начин да върна Джек към онова, което беше, преди да се стигне до финалната схватка. Без Джек във върховата му форма онова, което очаква останалите, може да свърши само катастрофално. Остава ни малко време и аз разполагам с една-единствена карта, която бих могъл да се опитам да изиграя.

Тази нощ.

Фургоните завиха покрай последния скалист хълм, насочиха се към селището и пред очите им се показа Черната кула. По скелето, опасващо централната постройка, издигаща се на над шейсет метра над пустинята, се виждаха дребните фигурки на хора, полазили я като мравки. Строежът още беше далеч от завършване — дори от това разстояние се забелязваше, че голяма част от фасадата не е нищо повече от черупка.

Но гледката на подобна гигантска постройка, изникнала в сърцето на пустинята, просто им спря дъха.

— Това ли си видял в съня си? — попита Айлин и седна отпред при Джейкъб.

— Почти същото — отговори й Джейкъб, чиято уста изведнъж бе пресъхнала. Сърцето му се блъскаше в ребрата. Гледката сякаш го бе парализирала.

— И ти ли? — обърна се Айлин назад.

Каназучи надникна изпод брезентовото покривало и само кимна.

— Окей — бавно каза Айлин и се опита да съсредоточи вниманието си на по-практични неща. — Какво ще правим сега?

— Нямам ни най-малка представа — призна си Джейкъб.

— Но… Но ти твърдеше, че ще знаеш какво трябва да направиш в мига, в който я видиш.

— Дай ми минутка, мила, моля ти се! Повярвай ми, че е достатъчно тревожно макар и само да се озова близко до това. Даже ако не мисля за възможните… — Той млъкна.

Тя забеляза, че юздите се тресат в ръцете му.

„Боже мой, каква грешка направих — осъзна едва сега Айлин. — През цялото време си мислех, че този нещастен човек има някакъв план и че ако сънят им се окаже истина, той ще може да ни поведе, а той е изплашен и някак крехък, и сигурно има точно толкова представа какво ще прави по-нататък, колкото имам и аз.“

— Разбира се, Джейкъб — отговори му тя, скривайки собствената си тревога. — Не мога да не призная, че впечатлява. Ще трябва да помислим, нали така?

Той неспокойно прекара ръка по брадата си, без да може да отклони поглед от кулата. Тя му подаде манерка с вода и взе юздите от него, докато той отпиваше дълга глътка.

— Толкова съм жаден — прошепна той и отпи отново.

Откъм вътрешността на фургона се разнесе скърцане на дърво. Айлин се обърна: Каназучи бе изкъртил една от дъските на пода с голи ръце и слагаше в дупката меча си.

— Какво правиш? — попита го тя.

Но той не й отговори. Забеляза, че отново бе облякъл черните си, подобни на пижама дрехи на кули; дрехите на Джейкъб лежаха грижливо нагънати на купчинка. Каназучи нагласи обратно дъската, скри в колана си по-малкия меч, който бе с размерите на дълъг нож, дойде при тях отпред и тихо каза:

— Джейкъб.

Джейкъб рязко се извърна и го погледна. От веждите му капеше пот, в очите му се виждаше страх, дишането му бе често и пресекнато. Двамата вплетоха погледи. Каназучи протегна ръка и с връхчетата на пръстите си леко докосна Джейкъб по челото. Очите на Джейкъб се затвориха, лицето на Каназучи прие изражение, каквото тя никога не бе виждала за краткото време, откакто го познаваше: не така настървено и живо както преди, а смекчено по начин, който подсказваше, че характерът на този човек е способен на дълбока нежност и истинско състрадание.

„Колко изненадващо — помисли си Айлин. — Но от друга страна, този човек твърди, че е монах, нали?“

Дишането на Джейкъб се забави и успокои; бръчките по челото му се разгладиха. След минута контакт Каназучи дръпна ръката си и Джейкъб отвори очи.

Те отново бяха ясни. Страхът в тях беше изчезнал.

— Помни — изрече Каназучи.

Джейкъб кимна. Каназучи понечи да се отдръпне, но събрала смелост, Айлин се пресегна и го хвана за ръката.

— Какво му направи?

Той я погледна изпитателно за миг. Тя не почувства никаква опасност, но видя в погледа му дълбочина, от която разбра колко малко бе разкрил той от себе си пред тях.