Марк Фрост - Шестимата месии

Но конкретно в случая с Корнилиъс мярката бе много деликатна: волята на този мъж бе много силна, така че той се нуждаеше от по-силна доза, за да бъде държан в подчинение; но пък преподобният не искаше да прегаря нервната му система. Този човек му бе необходим. За съвсем кратко време Корнилиъс бе успял да превърне група недисциплинирани зелени новаци в армия — никой в града не можеше да се сравнява с качествата му на лидер и уменията му на тактик, макар да беше държан в постоянно състояние на лигава признателност.

„Но колко усилия бяха необходими за всичко това… Господи, уморен съм.“

Корнилиъс отвори очи. Хубаво, човекът се бе върнал обратно в тялото си. А сега малко причастие, за да бъде изведен от мъглата.

— Наведи се и чуй думите на мъдростта — прошепна преподобният.

Корнилиъс с готовност се наведе.

— Отвори сърцето си за моите знания; днес те научих да познаеш думите на истината. Чуй ме, синко, и бъди мъдър, защото благодарение на мъдростта един дом може да бъде построен и само благодарение на разбирането той ще просъществува.

Фокусирал погледа си, Корнилиъс бавно кимна: предаността му бе абсолютна, макар да не разбираше абсолютно нищо от това, което чуваше.

„Така, тъпако — прецени преподобният, който внимателно наблюдаваше реакциите му, — разбра за какво става дума, нали?“

— Е — тръгна напред преподобният Дей, отново делово настроен, — какви добри новини ни носиш днес, братко?

Корнилиъс залитна за миг, възстанови равновесието си и бавно тръгна след него като послушно псе.

— Актьорската трупа мина през източната порта точно по разписание — каза той и размаха в потвърждение на думите си телеграмата.

— Кога?

— Преди около час; всеки момент ги очакваме да пристигнат в града.

— Не е ли това чудесно? — възкликна искрено въодушевен Дей. — Значи можем да очакваме малко културни развлечения. Знаеш ли колко отдавна не съм бил на театър?

Корнилиъс се намръщи.

— Не.

„Безнадежден случай. Добре, няма значение.“

— Приветствай ги с добре дошли от мое име и ги покани на вечеря при мен като почетни гости.

— Разбира се, преподобни — отговори Корнилиъс и извади друга телеграма. — Има още добри новини: нашите нови пушки също току-що са преминали през портата.

— Чудесно, братко.

— Ако не възразявате, смятам да наредя да ги разтоварят в склада, за да мога да инспектирам пратката лично.

— Да, моля те, направи това. Кажи ми сега, братко, добре ли върви обучението на нашата милиция?

— Преподобни, начинът, по който нашите братя и сестри се трудят, е трогателен — отговори Корнилиъс и очите му отново се замъглиха.

— Прекрасно. Има ли добри стрелци сред тях?

— С всеки ден стават все по-добри. А когато им раздадем и новото оръжие, ще бъдат съвсем добри.

— Добре, добре, отлично…

Корнилиъс отново се осмели да се обади. Задъхваше се от възторг.

— Преподобни, аз никога не съм се гордял повече, отколкото с тази прекрасна група млади хора…

— Това е чудесно — отговори Дей и го прекъсна с рязък жест. Беше се изморил да слуша непрестанния брътвеж на този мъж, още по-изморителен заради несъответствието между плачлив глас и грамадно тяло.

Бяха стигнали до основата на кулата. Всички работници, изпречили се на пътя им, се разбягваха, още щом ги видеха. Дей застана под сянката й, търсейки спасение от палещото слънце. Той свали шапка, за да изтрие потта от веждите си, и в този момент усети мощен електрически импулс по цялата дължина на вдървения си гръбнак. Позна сигнала веднага — светът около него се стягаше в железен обръч върху челото му.

Този път усещането бе много силно.

Дей почувства, че от носа му шурва кръв. Обърна се настрани и сложи върху лицето си носната кърпичка. „Трябва да бързам, не остава много време.“

— Извини ме, братко, но трябва да се заема с медитацията си — каза преподобният Дей и махна с шапка, отпращайки Корнилиъс. — Върви си. Хайде, тръгвай.

Корнилиъс раболепно се пребори със сълзите си, кимна и тромаво се затича обратно към града, поглеждайки от време на време дали постъпва правилно. Преподобният Дей изчака първото му обръщане, махна му окуражително с ръка и закуцука покрай постройката.

Пред него всички се разбягваха панически. Той извади с треперещи пръсти връзката ключове от джоба си и отключи масивния катинар. Дръпна двата капака и отвори. После пое дъх, приготвяйки се за спускането.

Бавно слезе по стълбището под земята и вкара друг ключ във врата от черен оникс. Ключалката меко щракна, изпълвайки го със задоволство. Леко бутна вратата: огромната плоча — истинско чудо на техниката — плавно се завъртя около оста си и се разтвори, погалвайки лицето му с лек повей. Преподобният Дей влезе в хладното като гробница помещение, после затвори и заключи вратата зад себе си.