Марк Фрост - Шестимата месии

— Колко мило от ваша страна — възхити се Фредерик. — Предложи ли ви нашият приятел някакво възнаграждение за това, че ни я връщате?

— Всъщност да — отговори жената и порозовя.

— Какво по-точно?

— Каза ми, че ще ми дадете десет долара, ако го направя.

— Е, не ви е излъгал — увери я Фредерик и извади портфейла си. — Извинете ме за лошите маниери, аз просто забравих да ви предложа да седнете за малко при нас, госпожице. Мисля, тук е малко по-удобно, а и ние наистина сме ви безкрайно благодарни.

— О, няма нищо — каза тя. Все още стоеше права с чантата в ръка.

Мъжът зад нея затвори вратата и я остави заедно с Данте и Фредерик.

— Мистър Джонсън — обърна се Фредерик към Данте, — защо не поемете чантата от младата дама?

Данте объркано го погледна.

— О, ваша ли е? — досети се жената и му я подаде.

— Благодаря ви — каза Данте, взе я, сложи я в скута си и здраво я стисна.

Фредерик потупа мястото до себе си и когато младата жена седна, извади една десетдоларова банкнота от портфейла си и поясни:

— Както са ви обещали.

— Много ви благодаря — каза жената и взе парите със сведен поглед, явно притеснена.

— Не, аз ви благодаря, миличка — настоя Фредерик. — Мистър Джонсън, може би ще проверите дали всичко в чантата ви е на мястото си?

Данте кимна, нагласи чантата на коленете си и внимателно разкопча двата пристягащи я ремъка.

— Надявам се няма да възразите, ако си позволя да ви запитам, дали пътувате сама, госпожице? — попита я Фредерик. — И как всъщност се казвате?

— Роуина. Роуина Дженкис. Не, не възразявам. И, да — пътувам сама — отговори тя.

— Разбирам — усмихна се Фредерик. — Вие сте много симпатично момиче, ако ми позволите тази забележка.

— Не, не виждам нищо лошо в нея.

— Случайно да си проститутка, Роуина?

Девойката беше поразена от неочакваността на въпроса, после сви ръце в юмруци и неспокойно погледна към вратата. Фредерик проследи реакцията й внимателно.

— Моля те, не се обиждай на въпроса ми — каза той все така любезно. — И не мисли, че ще си мисля нещо лошо за теб, ако си. Ние тук сме с широки разбирания. А и думите ми изразяваха само едно мое наблюдение. Единственото, което стои зад тях, е желанието ми да удовлетворя любопитството си.

Тя бързо премести погледа си от единия към другия и обратно.

— Всъщност… бях за известно време — отговори накрая тя, опипвайки гладката материя на седалката.

Данте отвори чантата и видя какво има вътре: грижливо подредени върху подложки от черно кадифе редици блестящи хирургически инструменти: скалпели, разширители, триони.

— Всичко наред ли е, мистър Джонсън? — обърна се към него Фредерик.

— О, да.

— Нищо не липсва?

— Не — отговори Данте. — Всичко е чудесно.

— Добре.

Данте бавно закопча ремъците и отново погледна момичето.

Тя му се усмихна в отговор. Онзи с акцента изглеждаше прекалено изтънчен и потискащ за нейния вкус, но този с младежкото лице й допадаше. Тя си представи колко добре ще се позабавляват двамата… наистина приличаше на момченце. Лицето му изглеждаше приятелски мило — истината бе, че тя страдаше от тежко късогледство, но мразеше да носи очила — макар в лявото му око да имаше нещо странно. Какво бе то?

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Роуина? — обади се Фредерик и този път сам свали кошницата за пикник. — Може би ще искате да хапнете нещо? Тук разполагаме с великолепни сандвичи.

— О, това е чудесно, благодаря — възкликна Роуина и се отпусна на меката седалка в първокласното купе.

Роуина изобщо не отиваше с желание в Канзас Сити. Тя знаеше, че домът, за който щеше да работи там, изобщо не е от категорията на този в Чикаго, който бе напуснала, и се отвращаваше от мисълта, че ще трябва да опознава цяла група момичета.

Но ако съдеше по дебелината на портфейла на изискания джентълмен, това пътуване можеше да се развие особено приятно.

Някъде към средата на следобеда Франк бе успял да ликвидира преднината на актьорите. Много години бе обикалял из тези райони, но никога не бе стигал толкова навътре — дори апачите не бяха видели смисъл в това да навлизат чак дотук в пустинята. Още в мига, в който навлезе в пясъците, топлината стана жестока, но той знаеше как да язди при тези условия. Беше го правил стотици пъти досега на други места, така че спираше да пие вода и да напои коня си, защото винаги се грижеше за своите коне. Много пъти му се бе случвало да се убеждава на свой гръб, че те са по-достойни за добрина и са по-готови да се отплатят за нея, отколкото много хора, които бе познавал.