Марк Фрост - Шестимата месии

Беше азиатец, хванал в ръцете си пламтящ меч.

Когато Данте Скръгс най-после успя да събере разпилените си мисли, той осъзна, че пътува във влак. Намираше се в самостоятелно купе, зад прозорците струеше дневна светлина и се носеха житни нивя. До него седяха трима мъже в костюми, чиито лица му бяха смътно познати от снощната вечер в офиса на Фредерик.

Хората, които му бяха причинили болка.

Те внимателно наблюдаваха идващия на себе си Данте, но в погледите им отсъстваше не само приятелство, а всякаква емоция. Макар да се различаваха външно, те си приличаха по поведение и жестикулация — всеки излъчваше вътрешно напрежение като натегната тетива на лък и заплашваше да избухне в непредвидима форма на насилие при най-малката провокация. Данте си мислеше, че разбира тази готовност.

— Колко е часът? — попита той.

Тримата го изгледаха, после единият посочи джоба на собствената му жилетка.

Едва сега Данте се досети да обърне малко повече внимание и на себе си и осъзна, че и той е облечен по същия начин, като пътуващ бизнесмен. Така че бръкна в джоба на жилетката си, извади оттам часовник и отвори капачката му.

Два и петнайсет.

Прибра часовника. Лявата ръка го болеше с тъпа болка, но понеже помнеше, че го бяха дамгосали там снощи, реши засега да не докосва тази част от тялото си и да не привлича вниманието им към себе си. Знае ли човек какво още би могло да им хрумне да му сторят?

И все пак, защо не си спомняше нищо след първия миг на разкъсващата болка? Последният запечатан в паметта му образ бе как го държат прикован върху писалището, а над него виси лицето на Фредерик и бавно и хипнотично му говори нещо. Явно тогава бе загубил съзнание, но бяха изминали повече от дванайсет часа. Дали не му бяха дали някакво лекарство, което изтрива всичко от съзнанието?

Искаше му се да зададе хиляди въпроси, но страхът го принуждаваше да си държи устата затворена. Изведнъж усети нещо, от което сам се изненада: дълбоко чувство на родство с тези мъже. Данте знаеше, че и те носят същия белег на сгъвката на лактите си, така че явно и те бяха минали през изпитанието, на което го бяха подложили снощи… през страданието и кошмара, свързани с това ритуално посвещаване. Общото изживяване ги свързваше по-силно от приятелство… всъщност той нямаше и никога не бе имал нужда от приятели.

Братство? Това беше нещо друго.

Какво му бе казал Фредерик?

Армия. Това бяха те. Те бяха войници. Ето че той отново беше войник.

Бойци? Идеята му допадаше.

Какво не му бе харесало навремето в редовната армия? Приказките, дребните оплаквания, мързелът на средния доброволец, тъпотата му и липсата на дисциплина. Изобщо всичко способно да отклони вниманието му от онова, което за Данте бе основната им задача: да убиват.

Но с тези хора едва ли щеше да има подобен проблем. Данте усети, че се отпуска. Може би Фредерик беше прав. Може би той наистина бе подходяща кандидатура.

Вратата на купето се отвори, двамата седящи най-близко до нея станаха и излязоха навън, а вътре влезе Фредерик и седна на мястото срещу Данте. При гледката на неговото симпатично, усмихнато лице Данте отново се стегна, сърцето му лудо заби в гърдите, а дланите му се изпотиха.

— Е, как се чувстваш? — поинтересува се Фредерик.

— Окей — отговори Данте. — Наистина съм добре.

— Нещо да те притеснява?

Данте поклати глава отрицателно.

— Някакви… съмнения?

— Не, сър.

Фредерик впи погледа си в него и Данте смутено погледна настрани. Фредерик сложи ръка върху коляното му и интимно го погали. Данте поруменя, вдигна поглед и неволно се захили.

— Ще се справиш отлично — успокои го Фредерик. — С твоята подготовка обучението няма да те затрудни ни най-малко.

— Обучение?

— Е, няма да трае дълго. Ти вече си командвал хора. Преди. Може да се окаже, че си годен да бъдеш офицер.

— Както прецените.

Фредерик се наведе напред и го погледна внимателно:

— Гладен ли си, Скръгс?

— Да, сър — отговори Данте, след като се поколеба дали долавя във въпроса някакъв подтекст. — Наистина съм гладен.

Фредерик направи знак и мъжът, останал в купето, свали една кошница от етажерката за багаж, сложи я на седалката до Данте и я отвори. Устата на Скръгс се напълни със слюнка при вида на подредените сандвичи, плодове и напитки.

— Ние обръщаме сериозно внимание на това, което ядем — обади се Фредерик. — Добра храна. Калорична и питателна. Спиртните напитки са забранени.

— И без това не пия — отговори Данте.