Марк Фрост - Шестимата месии

— Заповядайте, продължете, мистър Раймър — обърна се тя към Бендиго. — Не правете опит да се отклонявате от пътя. Когато стигнете до Новия град, ще бъдете посрещнати от други, които ще ви инструктират допълнително.

— Благодаря ви, мадам, много сме ви задължени — отговори Раймър.

Въпреки че беше облян в пот, Бендиго се поздрави за хладнокръвието, с което бе изиграл ролята си — странно, но едва сега осъзна, че срещата с въоръжени представители на властта пред входа на театъра оказва парализиращо влияние върху него — защото жената не бе имала повод да се усъмни в каквото и да е. Какъв актьор беше наистина! Той подръпна юздите на мулетата и те послушно минаха през портала. Другите фургони го последваха.

— Желая ви прекрасен ден — бяха последните думи на жената при бариерата. Тя продължаваше да се усмихва и махаше на всеки преминаващ фургон.

— Благодаря ви — отговори на поздрава й Джейкъб. — И на вас!

Айлин надникна през спуснатото платнище и видя спускането на бариерата. Часовите върху колоните ги наблюдаваха да се отдалечават, все така с пушки в ръцете, останалите се прибраха в скривалищата си.

— Това пък какво беше? — запита Айлин.

— Подушвам нежната ръка на религиозния фанатизъм — отговори й Джейкъб от капрата.

Каназучи се бе преместил до нея, за да надзърне и той през пролуката в платнището, и Айлин почувства в него дълбока промяна: изглеждаше зареден с жизнена енергия след срещата при бариерата — беше някак концентриран, сетивата му бяха нащрек, в движенията му се бе появила котешка лекота и точност. Макар да нямаше причини да се страхува от него, тя почувства, че този човек може да внушава страх. Беше повече животно, отколкото човек.

— Странни хора, какво ще кажеш? — обърна се тя към него.

— Сериозни хора — отговори й Каназучи.

— Сериозно щастливи.

— Не-е — поклати глава той. — Не са щастливи.

След контролния пункт пътят стана забележимо по-добър: пясъчната повърхност беше застлана с трамбован фин чакъл и фургоните престанаха да подскачат. Някъде в далечината зад тях периодично се разнасяха глухи ритмични удари. Айлин заслони очи и се вгледа в посоката, от която сухият вятър донасяше тътена, но не видя нищо до самата линия на размития от маранята хоризонт.

— Какво ли е това?

— Слагат ограда — изненадващо й отговори Каназучи. — От бодлива тел.

— Кой?

— Хората в бяло.

— И ти виждаш това оттук?

Той не отговори. Вместо това захвърли шапката на Джейкъб, съблече дългото си палто и започна да сваля прошарената си брада.

Вече бяха близо.

Значи можеше да се върне към истинската си самоличност.

Към девет часа същата сутрин чикагският офис на компанията „Уестърн Юнион“ бе залят от отговори на телеграмите, които бяха разпратили миналата нощ. Поставянето на името Артър Конан Дойл като подател на всяко запитване бе оказало магически ефект, значително бе ускорило реакцията и бе допринесло за включването на множество подробности, особено в отговорите, изпратени от редактори на вестници, повечето от които признаваха, че не могат да дадат исканата информация, но не бяха успели да се сдържат да не зададат някой и друг въпрос по отношение на несигурната съдба на… нали се сещате кой.

Както и бяха очаквали, най-обещаващи резултати се получиха в дългия отговор от „Аризонски републиканец“ — първият вестник във Финикс, територия Аризона.

Редакторът им пишеше, че вниманието на местната общественост започвало все по-силно да се приковава към неотдавна основаното религиозно поселище на стотина мили в северозападна посока. То се било нарекло Новия град и било построено върху терен, частна собственост. Основателите му били закупили над петдесет квадратни мили неразработена земя. Очевидно било, че имали предостатъчно пари. Предположенията за възможния източник на богатството на Новия град се въртели около възможността собствениците на земята да са надушили съществуването на приказно богата сребърна жила.

Телеграмата продължаваше с признанието, че всички, и то многократни опити да се напише очерк за това място, се натъкнали на вежлив, но твърд отказ. По някаква причина — неизвестно каква — онези хора искали да бъдат оставени на мира и не желаели да им бъде досаждано. Не можело да се каже, че подобно отношение било непознато в онзи край на Америка — много били хората, отишли там именно с надеждата да не привличат чуждо внимание.

Един от изпратените там репортери толкова бе харесал Новия град, че бе решил да остане там. Беше им изпратил телеграфически оставката си, споменавайки, че мястото било „нещо като утопия“, и повече никой не бе чул нищо за него — факт, посрещнат без изненада от колегите му в редакцията, понеже човекът бил ерген от Индиана и така и не успял да се впише във вестникарската им среда.