Марк Фрост - Шестимата месии

— Чудесно. Състоянието на една армия зависи от това колко пълен е стомахът на войниците, нали така, Скръгс? Е, хапвай!

Данте не си спомняше някога да се е чувствал така зверски гладен — изяде три сандвича, изпи две бутилки безалкохолно питие, без да пророни дума, и избърса устата си с ръкава на новото си сако, без да почувства никакво притеснение. Беше като прегладняло куче. Фредерик седеше облегнат на седалката, скръстил ръце в скута си, и наблюдаваше как Данте яде с лукава усмивка.

Когато Данте свърши и обяви това с доволно оригване, по сигнал на Фредерик третият мъж върна кошницата на мястото й и също излезе от купето. Фредерик деликатно подаде на Данте салфетка. Данте недоумяващо я изгледа, после схвана какво представлява и избърса лигите по устата и брадата си.

— Вероятно си любопитен на каква група си станал член, Скръгс? — попита Фредерик със същата лукава усмивка.

— Доколкото схващам — отговори Данте, спирайки за момент, за да потисне напъна за ново оригване, — работата ми е да правя каквото ми се заповяда и да не задавам въпроси.

— Добре. Например не се налага да знаеш как се нарича нашата организация, защото това е въпрос, на който никога няма да ти се наложи да отговаряш.

Данте кимна.

— Никога няма да ти бъде казано нищо, ако не счетем, че се налага да го знаеш. Известно ли ти е накъде пътуваме в този момент?

— На запад — сви рамене Данте, ориентирайки се по посоката на слънцето зад прозореца.

— Наблюдателен си, но аз се интересувах дали се питаш за къде сме тръгнали.

— Не, сър.

— Ние силно вярваме в достойнствата на дисциплината, Скръгс. Дисциплина на поведението, самодисциплина. За нашата работа е крайно важно хората да не ни забелязват. Представи си например, че задачата, която си изпратен да изпълниш, предполага да влезеш в изискан ресторант, но трябва да се слееш с тълпата.

— Окей.

Фредерик се наведе към него и прошепна:

— А мислиш ли, че това ще се окаже възможно, Скръгс, ако се държиш като прасе, въргалящо се в собствените си изпражнения?

Данте усети как кръвта се оттича от лицето му. Фредерик продължаваше да се усмихва само на няколко сантиметра от него.

— Не, сър.

— Именно поради тази причина ние се научаваме да владеем съзнанието си и пак поради същата причина вярваме във възпитателната сила на жестоките наказания при простъпка. Това е гаранцията, че урокът се научава.

Пот се стичаше по врата на Данте. Фредерик пак се наведе към него и ласкаво го потупа по коляното.

— Не се тревожи, Скръгс. Аз не те бях запознал с нашите високи изисквания, а и ти беше толкова гладен… Но след този разговор наистина не очаквам да видя още веднъж отвратителната гледка, на която преди малко ме направи свидетел. Или бъркам?

— Не, сър.

Фредерик окуражаващо стисна Данте за бедрото и пак се облегна.

— Ние знаем, че всеки от нашите хора има уникални качества и подготовка, за да върши работата си, и ако той ни носи радост, ще бъде възнаграден по също толкова уникален начин. Ти си развил свои собствени интереси в живота, Скръгс, доста по-различни от нашите, но ако изпълняваш възлаганите ти задачи на очакваното от нас високо ниво, ние би следвало на свой ред да дадем възможност да удовлетвориш нуждите си по свой начин.

— Ясно. — „Какво ли означава всичко това?“

— Не се заблуждавай — подобна щедрост има съвсем егоистично обяснение: ние сме се убедили, че като дадем някому онова, което той иска, след като си е свършил добре работата, само го мотивираме да работи още по-упорито в бъдеще. Следваш ли мисълта ми?

— Не съм сигурен.

— Е, тогава ще е по-добре да ти дам пример. Да си представим, че сме ти поставили трудна за изпълнение задача и ти си се справил блестящо. Какво можеш да очакваш от нас в отговор?

Данте поклати недоумяващо глава.

Фредерик щракна с пръсти, един от хората му отвори вратата и влезе с пухкава привлекателна жена — блондинка с ягодов мъх по бузите, изящно облечена. Носеше малка пътна чанта.

— Да? — обърна се Фредерик към жената.

— Извинете ме, господине. Не бих искала да се натрапвам — отговори жената, видимо притеснена.

— Какво бихме могли да направим за вас, госпожице? — вежливо се поинтересува Фредерик.

— Намерих тази чанта под седалката ми в съседния вагон — каза тя с характерния за жител на Средния Запад провлечен изговор. — А този младеж отвън… доколкото разбрах, ваш приятел — той седеше срещу мен — ми каза, че според него тя принадлежи на един от двама ви. И ме помоли да ви я донеса.