Марк Фрост - Шестимата месии

Пътят бе лек. Не можеше да го загуби, а и следите бяха пресни. Той спря на билото на последното възвишение — там, откъдето пътят окончателно се спускаше в равнината. Видя, че на около четвърт миля по-надолу пътят се разклонява, и това бе единствената отбивка от Каньона на черепа дотук. Тя водеше на югозапад.

Ето — по-надолу по главния път имаше облак прах. Франк извади бинокъла си.

За пръв път, откакто бе тръгнал, видя актьорите толкова близо: пет фургона, току-що прекосили каменист участък от пътя; последният фургон се носеше с развяващо се платнище, но във вътрешността му не се виждаше никакъв… Стоп! Какво бе това?

Той отмести бинокъла от театралната трупа и го фокусира по-добре: изглеждаше като бариера през пътя и беше отсам фургоните, на не повече от миля от тях. Малка барака, от която тръгваха жици на телеграф и изчезваха в далечината, следвайки извивките на пътя. Някакви движещи се фигурки… но трептящият нажежен въздух му пречеше да различи по-ясно каквито и да било подробности.

И тогава забеляза друг прашен облак, приближаващ по второстепенния път. Той насочи бинокъла си към него. Покрити фургони — малко по-дълъг керван, към десетина — понесли се към разклонението под неговата позиция. Кочияши, облечени в бели ризи, до които седеше втори облечен в бяло човек с пушка в ръка.

Какво ли имаше във фургоните?

Сандъци, дълги сандъци, натрупани един връз друг.

Формата им му беше добре позната.

Но нещо не му беше ясно: това все пак бяха цивилни кочияши. Нали не бъркаше? За да е сигурен, трябваше да ги разгледа по-отблизо.

Не че му влизаше в работата, но ако нещо можеше да усложни залавянето на китаеца, той беше длъжен да се поинтересува.

Франк прецени, че фургоните ще стигнат отбивката след десетина минути, смушка коня си и стигна в галоп до основата на възвишението, после отби от пътя и се отправи през пясъците до началото на каменистия участък. Наоколо се издигаха странни образувания — цяла гора от извити розови и бели колони, преплетени като вкаменени дървета. Завърза коня си зад една скала, взе пушката си и се отправи в търсене на някое по-издигнато място.

Фургоните още бяха на няколко минути път от него и се приближаваха вече успоредно на главния път отляво. И докато се катереше, той усети пред себе си нещо, после чу някакви ритмични удари, последвани от гласове.

Пеене?

Франк излази на върха на някаква канара и надникна през ръба й.

Десетина облечени в бели ризи хора, досущ като онези, които караха фургоните, седяха в кръг, пляскаха с ръце и пееха „Лелей душата ми върху гръдта на Авраама“.

Млади лица. Усмихнати. Двама чернокожи, един мексиканец и поне един индиец. И още толкова жени. Патрондаши на кръста и револвери в кобури на хълбоците. Пушки, подредени върху скалите: карабини с пълнител — съвсем сериозно оръжие.

Що за излет на неделното училище можеше да е това?

Франк се дръпна назад, защото чу стъпки зад гърба си. Бавно се обърна и видя русо момче в бяла риза, сигурно съвсем неотдавна разделило се с късите панталонки. Патрулираше с пушка в ръка по тесния проход между скалите долу.

Малко камъче се отрони от канарата и падна до краката на момчето. То спря и коленичи.

Франк замръзна: само да вдигнеше поглед, момчето щеше да си удари главата в подметките му. И секунда по-късно щеше да получи отпечатък от тях в лицето си.

Момчето не помръдваше.

Франк затаи дъх. Какво, по дяволите, правеше това момче? Ако той беше на неговата възраст, щеше да се скрие да изпуши някоя цигара или да убеждава някое момиче колко хубаво ще е да си свали фустата. Момчето се прекръсти — значи се бе молило! — изправи се, усмихна се и продължи нататък, за щастие встрани от мястото, където Франк бе вързал коня си.

Франк бавно изпусна въздуха, който несъзнателно бе задържал в гърдите си. Откъм разчистеното място продължаваше да се разнася пеене и ритмично пляскане — песента беше все същата, те явно бяха способни да я пеят до припадък. Никой не беше усетил присъствието му. Той се плъзна надолу по скалата и безшумно се отправи да вземе коня си.

Странна работа.

Някакъв инстинкт за пореден път надигна глас в него: ако ще ходиш в Мексико, Франки, сега е моментът.

Фургоните бяха завили по главния път и се бяха изравнили с неговата позиция. Франк се премести в края на скалите, на по-малко от петдесет метра, подпря лакти върху един камък и насочи бинокъла си към кервана.

След това го фокусира върху дългите сандъци в задната част на фургоните.