Марк Фрост - Шестимата месии

— На място, което даже и професионални крадци не биха открили лесно. Къде може да е това място? — продължи да пита Джек.

Инес бавно разгледа стаята изпод смръщените си вежди, няколко пъти замислено кимна и накрая призна:

— Изобщо нямам представа.

— Да предположим, че равинът е имал в най-добрия случай десет секунди от момента, в който е чул престъпниците да идват, до момента, в който те са влезли в тази стая.

— Значи става дума за място, което е трябва да му е било подръка… някъде в писалището?

— Вече го претърсих. Старателно.

— Под дъска на дюшемето? Под килима?

— Не е толкова очевидно — каза Джек. Стоеше, скръстил ръце на гърдите си, и го наблюдаваше.

„Това е изпит — осъзна Инес. — Хм, Артър ми казваше, че този човек е особен.“ Той огледа бюрото, надникна в различните му кухини, сякаш искаше да ги хване неподготвени. Подробно разгледа мастилницата. Повдигна попивателната, видя на нея някакъв срез отстрани и многозначително проточи:

— Аха-а!

— Там няма нищо, празна е — спря го Джек.

Инес отстъпи крачка назад, за да обхване стаята от по-далечна перспектива, сложи ръце на хълбоците си и с десния си лакът неволно събори лампата. Тя падна, разби се на парчета и няколко малки пламъчета плъзнаха по пода. Той ги стъпка с крак и едва не подпали ботуша си. Стаята потъна в мрак.

— Дявол да ме вземе — каза Инес. Не се чувстваше много уютно в тъмнината толкова близо до още невкочанен труп. — Съжалявам.

Джек включи фенерчето на Едисон и освети парчетата по пода.

— Ето на… — каза той.

— Вече се извиних.

— Не, ти ги намери.

Инес погледна към пода и видя листчета хартия сред парчетата от лампата.

— Е, логично е, нали? — въздъхна той, доволен да приеме заслугата. — Искам да кажа, че мястото е трябвало да му бъде подръка. Не е имал никакво време.

Джек вдигна листчетата и ги разгледа под лъча. Едното беше напечатан списък на участниците в Парламента на религиите. Другото беше написано на ръка.

— Наред ли е всичко? — попита Престо от прага. Тъкмо беше дошъл.

— Напълно — отговори му Инес, опитвайки се без успех да надзърне през рамото на Джек.

— А защо стоите на тъмно? — поинтересува се Престо.

— Претърсвах лампата. И без да искам, я съборих.

— Човекът в залата отвън има същия белег над сгъвката на левия си лакът: кръг, пресечен от три линии. А какво е това там? — И Престо пристъпи крачка напред.

— Отговорът, който търсим — каза Джек. — За съжаление получен с цената на един живот.

— Искам мнението ви за моя приятел Джек — тихо каза Дойл.

Тази, която върви сама го изгледа продължително. След това кимна.

— Той е много болен.

— Разкажете ми по-подробно — помоли Дойл.

Тя подбра внимателно думите си, преди да продължи. Усещаше загрижеността на този човек към неговия приятел и не искаше да го разстройва ненужно.

— Виждам болестта в него: тя е като тежест или… като сянка ето тук. — Тя посочи лявата си страна. — В него това е много силно.

Седяха пред камината в апартамента на Дойл в „Палмър Хаус“: Тази, която върви сама — на пода, кръстосала крака, а Дойл в широко кресло, с чаша бренди в ръката. Изтощеният Лайънъл Стърн спеше на дивана, а кутията със „Зохар“-а беше на масата между тях.

— Говорите като лекар, мис Уилямс — отбеляза Дойл.

— Научи ме дядо ми — той имаше голяма сила да лекува. Но нашата сила е съвсем различна от вашата.

— В какъв смисъл?

— Ние вярваме, че болестите идват отвън и влизат в тялото. Те могат да се крият в него дълго и бавно растат, преди да се проявят.

— Не разбирам. Аз също съм лекар — обясни Дойл, искрено заинтригуван. Знаеше, че доверие се получава срещу доверие. — По-точно казано, учил съм за лекар. И вярвам, че някои хора притежават вроден талант като лечители. Бих искал да мога да кажа, че съм един от тях. Много сили хвърлих в изучаване на медицината, но тя така и не ми стана лека за овладяване.

— Затова станахте писател на книги.

— Е, все някой трябва да прави и това, нали? — отговори й той с извинителна усмивка.

— Съжалявам, но не съм чела нито една от книгите ви.

— Няма нищо, за мен думите ви по-скоро са облекчение. Така… значи вашият народ ви счита за лечителка, мис Уилямс?

Тази, която върви сама отново изчака. Без сама да знае защо, тя вярваше на този човек — факт още по-необикновен, защото той беше бял. Изглеждаше също толкова неосведомен, колкото другите белокожи за начина, по който тя работи, но поне й изказа открито уважението си — нещо, на което тя не беше свикнала. Имаше сила, но не я размахваше във въздуха като повечето бели. Тя се запита дали има други като него в родината му — досега не беше срещала англичанин.