Джо Гарбър - Искам те обесен

В миналото по-лесно се намираха решения на такива проблеми. После, когато британците си заминаха и Сингапур се колебаеше между независимостта и завладяването от страна на Малайзия, братствата Чиу чоу, преуспяващи триади и тонги, уреждаха деловите въпроси незабавно и откровено. Секира в гърба, труп, хвърлен под прозореца на противника, малък, незначителен расов бунт, разразил се в беден квартал — тези най-ефикасни в миналото методи сега за съжаление не действаха в общество, което не изпитваше угризения да премахва онези, които прибягваха до тях.

Нужни бяха други стратегии.

По вече бе заповядал да изфабрикуват доказателства, уличаващи тайванския синдикат А Конг в стрелбата в хотела. Бандата на зелените, най-върлият съперник на А Конг, щеше да оцени жеста и последвалото объркване на полицията можеше да му спечели малко време.

„В такъв случай — помисли си Сионг — остава Тафт. И безочливата госпожица Доналд, която явно не ми вярва и е направила нещо лошо с куфарчето на господин Тафт. Ако не се беше намесила, господин Тафт щеше да бъде премахнат, властите щяха да решат, че става дума за обикновен хотелски обир и всичко щеше да бъде наред. Но нейната прибързана постъпка — не първата от досадните й погрешни преценки — привлече нежеланото внимание на Чан Джин към онова, което би трябваше да е чисто делови въпрос. Горкият аз! Отново Чан Джин. През всичките тези години все той. Какво да правя с него? Чан е имунизиран срещу заповедите на неколцината ми останали съюзници в коридорите на властта. Да се отърва от него или от някой друг полицай е немислимо. И все пак залогът е твърде голям, за да му позволя да се намесва. А Чан ще го направи, освен ако не взема мерки. Омразата му към моето братство е толкова силна, че Чан никога няма да се умилостиви. Пък и не е човек, който може да бъде подкупен. Онова, което не може да бъде огънато, трябва да бъде пречупено. Но как? Няма лесно решение. Това е трудно, нееднозначно и опасно.“

По пиеше чай, взираше се в мрака и търсеше утеха в древната мъдрост. И докато размишляваше, му хрумна стара поговорка: „Разстоянието подлага на изпитание силата на коня, а времето — душата на човека“. В нея се съдържаха истина и прозрение и вероятно тя беше ключът към настоящата загадка. Защото, освен ако По не разбираше погрешно най-големия си враг, Чан Джин никога нямаше да разкрие душата си.

„Разкрий душата на Чан — помисли той. — Точно така. Това е решението на множеството трудности.“

Беше по-добре да оставиш един непреклонен човек да се самоунищожи, отколкото да го направиш ти. И доставяше много по-голямо удоволствие.

Макар да не бе казвал на никого, той предпочиташе да го наричат не Джак, а Джон. Преструваше се, че харесва името си, й насърчаваше всеки да му вика така.

Джак беше по-обикновено име от Джон и му се струваше, че го прави по-безличен, един от многото.

Но той не беше като другите. Беше различен и от ранна възраст научи, че е най-добре да не го показва.

Когато беше осемгодишен, стиснал в ръка бележника си, той гордо влезе в дома им в Куинс. Баща му, химик от „Бруклин Газ“, седеше с безизразно лице на дивана в хола и четеше последния брой на „Кемикъл енд Енджиниъринг Нюз“. Джак му подаде бележника си и писмо от директора на училището. В бележника имаше само отлични оценки. Писмото препоръчваше Джак да продължи образованието си. Баща му се намръщи.

— Ти не си по-добър от другите. Престани да се перчиш.

Сетне продължи да чете списанието.

Когато стана на дванайсет, баща му го научи да играе шах. Всяка съботна вечер двамата изиграваха по една партия. Това бяха единствените мигове, които прекарваха заедно. През цялото време мълчаха. След година Джак спечели за пръв път. Следващата събота отново спечели. Баща му повече не игра шах с него.