Джо Гарбър - Искам те обесен

Пък и мебелите безспорно бяха подбрани от жена. Масичка с дантелена покривка. Канапе с възглавнички на цветя. На стените — акварели, изобразяващи тропически птици. Дори лампата на нощното шкафче показваше по-скоро женски, отколкото мъжки вкус.

Несъмнено Джак се намираше в апартамент на жена. По-точно в леглото й. И нито апартаментът, нито леглото бяха на Гейбриел.

Всички доказателства водеха до извода, че той се бе забъркал в нещо. Имаше проблем.

Но какъв проблем? И с кого?

Джак разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Къде се намираше? Как се бе озовал тук? Кой живееше в този апартамент, ухаещ приятно на непознат парфюм?

Джак беше напълно озадачен. Нямаше никакъв спомен от предишната нощ.

— О, боже! — прошепна той.

Ако Гейбриел разбереше за това, работата му беше спукана. „Какво да правя? — запита се той и веднага отговори на въпроса си. — Незабавно да се махна оттук.“ Джак се замисли. Да избяга тайно от леглото на случайно срещната любовница не беше джентълменска постъпка и елиминираше вероятността за… ами, още един шанс.

Той провеси крака от леглото. С изненада установи, че не е събул панталона си, а също и чорапите, ризата и сивото раирано сако.

Обнадежден си помисли, че може би все пак нямаше проблем. Вероятно бе претърпял злополука или се бе напил. И някой от офиса го бе завел до най-близкото легло. Или…

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Джак инстинктивно вдигна слушалката. Опита се да каже: „Ало“, но езикът му бе надебелял, устата му бе пресъхнала, а гласът — пресипнал, сякаш имаше ларингит. Чу се само пискливо грачене.

От слушалката прогърмя самонадеян мъжки глас — досущ като на Саймън Бъртън.

— Госпожица Самсудин? Обажда се старши полицейски офицер Чан Джин.

Джак хлъцна.

— Цял ден се опитваме да се свържем с вас. Искаме да ви зададем няколко въпроса. Спешно. Аз съм в участъка в Темпайнс и мога да бъда в апартамента ви след… Ами по това време на деня движението не е натоварено и ще дойда бързо.

Кръвта на Джак се смрази. За миг в съзнанието му се появиха образи — мъгляви картини и неясни силуети, досущ стари снимки, стояли твърде дълго на слънце. Той нямаше представа какво означават. Но въпреки цялата им двусмисленост, знаеше, че са по-ужасни, отколкото можеше да си представи. Сиви призраци от лош сън някак бяха прекосили границите на реалността.

— Извинете за безпокойството, госпожице Самсудин. Ще се опитам да ви отнема колкото е възможно по-малко време. Докато ме чакате, бих искал да си припомните един от пътниците от снощния полет от Сан Франциско. Човек на име Тафт.

Когато полицаят произнесе името, тонът му стана твърд и глух и Джак започна да си спомня при какви обстоятелства бе чул този глас за пръв път.

— Джон Грегъри Тафт. — Чан наблегна на всяка дума. В тона му се долови гняв. — Всичко, което си спомните, може да е от полза. Ще се видим скоро.

Чан затвори. Джак седеше на ръба на леглото. Ръката, с която държеше телефонната слушалка, трепереше. Всеки мускул в тялото му бе парализиран, скован от ужаса на спомените.

Всичко това се бе случило наистина. Той го бе направил. Един господ знае как, но го бе извършил. Не беше кошмар. Онези мъже… Пистолетите… Престрелката… Убитият, който падна по гръб… Пистолетът под носа му…

Исусе! Та те бяха ченгета! Нямаха значки и униформи. Цивилни полицаи! Джак стана. Бяха се обърнали към него, пребледняха и пуснаха на пода оръжията си. Помислиха, че той ще ги застреля. Ала не беше така. Вярно, Джак взе пистолета на мъртвеца, но не го насочи към тях.

Или го насочи?

И после… Господи!… Грабна още оръжия от пода.

Сетне излезе от стаята. Зави зад ъгъла. Хукна по коридора и…

Кръвта му се разгорещи. Усети прилив на сила. Стомахът му се сви от гняв и желание. Дебнещ звяр. Хищник. Беше полудял. Но това му хареса.

Наистина ли беше той? Джак Тафт, върколак през нощта? Не, не, не! В него не живееше звяр. Дори да беше така, хищникът бе окован във вериги, обуздан и затворен зад решетки. Пък и Джак винаги се владееше. Преглъщаше обидите, усмихваше се, когато го наскърбяха, съгласяваше се с мнението на опонента, говореше спокойно и търсеше логичен компромис. Никога не губеше самообладание. Не. Какъвто и звяр да бродеше в хотел „Рафълс“, това не беше Джак. Той не… не можеше да направи такива неща…

„Но какво съм сторил? Не се върнах. Не вървях, а тичах. Сложих единия пистолет в джоба си и хвърлих другите в храстите. После… се появи някакво такси… Вътре имаше и още някого… Кой?“ Не си спомняше. И не искаше да си спомня. Нямаше нищо по-лошо от умопомрачителния възторг, който го бе обзел.