Джо Гарбър - Искам те обесен

По Кей Сионг. Последният по рода си в Сингапур. Единственият оцелял Тцунг-ли , важна клечка! Сионг беше единственият гангстер, който би могъл да има вземане-даване с човек като Тафт. И по една случайност беше единственият гангстер, който имаше куража да внася отвън наемни убийци. Носенето на оръжие в Сингапур се наказваше със смърт чрез обесване. Нацията гледаше на огнестрелните оръжия толкова сериозно, че дори за заплаха с пистолет играчка можеш да получиш пет години затвор.

Ето защо трябваше да е Сионг. Останалите сингапурски мафиоти бяха твърде страхливи, за да наемат платени убийци от чужбина. В това нямаше съмнение. Двете мъртви отрепки бяха пратеници на По.

Това до известна степен беше добра новина. Чан отдавна преследваше Сионг. Досега хитрият негодник успяваше да се изплъзне. Винаги имаше алиби. Или доказателствата бяха недостатъчни, или свидетелите изчезваха, или следователят безпричинно зарязваше разследването.

По Кей Сионг се измъкваше от правосъдието от повече години, отколкото Чан беше ченге.

Но може би този път нямаше да му се размине. Тафт беше изключително опасен престъпник. Такива като него зачеркваха Сингапур от маршрута си, освен ако не ставаше дума за нещо голямо. А големите неща бяха свързани с По. Чан се усмихна при тази мисъл. Арестуването на Тафт щеше да спаси кожата му. А арестуването на Сионг и на Тафт щеше да бъде върхът в кариерата му.

Чан не можеше да се сдържа повече и се изсмя на глас: „По дяволите! Ако хвана и По, и Тафт, ще ми дадат медал. Божичко, как ще се ядосат шефовете!“.

На не повече от петнайсет километра североизточно от мястото, където озадаченият Харолд Лиунг слушаше гръмогласния смях на шефа си, „Джейд Лейди“ леко се поклащаше по вълните в пристана на сингапурския бряг Пасар Рис. Яхтата беше дълга двайсет и два метра, струваше дванайсет милиона долара, имаше два двигателя „Детройт Дизел“ с две хиляди конски сили и бе обзаведена с всичко, което можеше да се купи с пари.

По Кей Сионг можеше да си купи каквото поиска, макар че за съжаление някои неща не се продаваха.

Той беше слаб, с тесни рамене и с изискани маниери. Малцина можеха да познаят годините му — вече седемдесет и три, макар да изглеждаше на не повече от шейсет. Единственият белег за напредналата му възраст бяха няколкото бръчки на лицето и известна умора, която понякога засенчваше живите му очи.

Така беше и в този безсънен час.

По стоеше на мостика на „Джейд Лейди“, пиеше черен китайски чай от старинна чаша и внимателно слушаше незаконно притежавания полицейски радиопредавател. Както винаги беше облечен в подбран с вкус черен копринен костюм, безупречно ушита памучна риза, лъскави мокасини „Джон Лоб“ и яркочервена вратовръзка с черен дракон. Вратовръзката бе направена от четиристотингодишна тайландска коприна, по седемдесет и пет долара метъра. Наскоро овдовяла жена бе дала на По плата — макар и с нежелание — като частична компенсация за дълговете от хазарт на нещастния й покоен съпруг. Оставаше значителна сума. Жената имаше петгодишен син. По беше убеден, че тя все някак ще намери парите.

Но най-важното не бяха парите, а принципът.

Същото можеше да се каже и за сегашното му притеснение. Сумата, изплатена му от американката — отстояваща своето, както всички западнячки се чувстваха задължени да правят — не беше толкова важна, колкото връзките, които гениалният й план бе направил възможни. Първият съюзник на По стана армията „Монг Тай“ — отблъскващо вулгарна, но безусловен лидер в бизнеса в Лаос, Камбоджа и Тайланд. А сега и Бандата на зелените, тайните, вечни управници на Китай, въпреки червените, бяха започнали преговори. Дори сдружението Санох, което беше по-преуспяващо от японската якудза, бе изпратило емисар за проучвателно обсъждане.

Но сега всичко бе изложено на риск заради некадърността на подчинените му.

По стисна устни. Като Тцунг-ли на Седемдесетте и осем дракона, последното велико в миналото сингапурско братство Чиу чоу , той не можеше да си позволи този гаф. Залогът беше твърде голям. Равновесието и редът трябваше да бъдат възстановени.

Но как? Всичко беше казано и направено, а нещата бяха ужасно объркани. Сингапурски полицай бе убит при изпълнение на служебния дълг. Това не се беше случвало от много години. Правителството щеше да търси отплата за тази грешка. Като се добавеха и опасният и непредсказуем Чан Джин, и обезпокоителният случай с куфарчето на господин Тафт и бягството му, положението можеше да се нарече трудно.