Джо Гарбър - Искам те обесен

Дяволското ченге. Да, имаха право.

Съдебният лекар работеше в хотелската стая на Тафт. Петимата санитари бяха приготвили черните найлонови чували и носилките и чакаха. Чан нетърпеливо крачеше напред-назад. Едва след като си тръгнеха, той можеше да разгледа вещите на американеца.

Чан обиколи тъмните коридори на „Рафълс“. Зад един ъгъл видя трима служители на хотела — двама китайци и индиец, които шепнешком разговаряха с непознат с бележник в ръка. Чан се приближи и те млъкнаха. Той не се изненада. Сингапурците не разговаряха с чуждестранни журналисти, или ако го правеха, внимаваха да не ги чуят. Благоразумните граждани — в това число и Чан — обсъждаха официални въпроси само шепнешком и непрекъснато поглеждаха през рамо, за да се уверят, че никой не подслушва. Правителството беше навсякъде и на онези, които проявяваха недискретност, се случваха лоши неща.

Бъбривците избягаха. Размишлявайки върху малобройните факти по случая, Чан отмина. Бе получил анонимна информация, съобщение по електронната поща, предадено чрез една от онези услуги в Интернет, които запазват в тайна самоличността на изпращача. „С полет 15 на сингапурските авиолинии пристига опасен престъпник с куфарче.“ Но шефовете му забраниха да го арестува на летището. Всяка година туристите изсипваха в икономиката на Сингапур шест милиарда долара и не бивало да остават с погрешни представи за тази идеална малка държава. Ето защо Чан трябвало да извърши ареста в хотела. Лесна работа. Онзи тип щял да е изтощен от дългото пътуване.

Това беше досадна грешка. Две местни връзки, тайландец и филипинец, чакаха негодника. Тайландецът позна Чан. Не беше трудно да го направи, като се имаше предвид популярността му сред медиите в Сингапур и в съседните страни. После — бум! И главорезите в света намаляват с един. Но Тафт се нахвърли срещу добрите момчета, взе пистолетите им и избяга. След няколко секунди Чан започна да стреля. Противникът беше висок колкото Тафт и облечен в сиво сако. Намираше се далеч и Чан го помисли за американеца. Хукна след него. Отново стреля. Главорезът падна. И това вече беше хубаво.

Филипинецът. Чан се замисли за него. Филипинците бяха храбри като лъвове, ако бяха зад гърба ти и имаха оръжие, но страхливи, когато застанеха лице в лице с теб. Освен това не си търсеха белята извън границите на родната си страна.

„Но този тип го направи. Заедно с шибания тайландец“ — разсъждаваше Чан. Това бяха лунатици, които с радост натискаха спусъка. Осемдесет процента от тежките престъпления в Сингапур се извършваха от гастролиращи тайландци.

Тайландец и филипинец, двама проклети чужденци, внасяха престъпност в страна, която не толерираше такива неща. Поредната шайка чужденци, направили фаталната грешка да опитат да уронят престижа на Сингапур, бяха неколцина американски мафиоти от клона Веразано. Това се случи преди десетина години. Една нощ, в най-отдалечения североизточен край на острова, Чан бе предоставил останките им на крокодилите.

Мълвата се разнесе. И чуждестранните гангстери започнаха да отбягват Сингапур.

Тогава какво правеха онези двама главорези в неговия град?

Нямаше отговор на този въпрос. После щеше да разсъждава върху тази загадка. Сега трябваше да мисли за изключително неприятния факт, че са строшени антики на стойност десетки, ако не и стотици хиляди долари, в хотел, забележителност на града. Нямаше как да го потули. Гостите щяха да забележат пораженията. Нещо по-лошо, едно ченге беше убито, бяха откраднати полицейски оръжия, безмилостен престъпник се разхождаше свободно по улиците и самият Чан Джин, любимецът на медиите, беше унизен по изключително срамен начин.

Истинска катастрофа. Чан не се вместваше в образа на любезния, мил сингапурец, какъвто властите се опитваха да внушат на външния свят. Сигурно щяха да го отстранят от работа за известно време. Сега имаха основанието, което им бе необходимо. Ако Тафт бързо не бъдеше изправен пред правосъдието, кариерата на Чан щеше да приключи.

И нещо още по-важно — Тафт го бе унизил и го бе опозорил пред пресата, обществеността и собствения му екип. Имаше само един начин Тафт да заплати за този грях. Да умре. При това много скоро.

А това можеше да се уреди.

Но първо Чан трябваше да го намери.

Къде ли бе отишъл? Към кого ли би се обърнал за помощ?

Той се замисли: „Да. Към кого? Подземният свят на Югоизточна Азия е покровителстван пазар. Нашите престъпници не обичат чужденци да бракониерстват на територията им. Освен ако не вършат бизнес с някой местен, гастрольорите като Тафт изчезват заедно със сутрешния отлив. Но Тафт не е глупак. Той сигурно има посредник, упълномощен и официален представител в Сингапур. И аз се обзалагам, че знам кой е“.