Джо Гарбър - Искам те обесен

Тя го изгледа сърдито.

— Имам други планове.

— Скъпа моя, но аз още не съм ти казал за коя вечер говоря.

— Няма значение. Аз имам връзка с друг, Саймън. И ти знаеш това.

Бъртън докосна лявото си ухо и изсумтя презрително:

— Да. Прехваленият чиновник в транспорта на стоки.

Гейбриел отново повиши тон:

— Саймън…

— Във всеки случай твоето чиновниче не би трябвало да представлява пречка двама стари приятели да прекарат заедно приятна вечер. И тъй като е в чужбина…

— Не, Саймън. Отговорът е не.

Той се усмихна. Очарователно, разбира се.

— Е, добре. Но трябваше да опитам, нали?

Хрумнаха й няколко язвителни отговора, но тя премълча и поклати глава.

Саймън погледна часовника си.

— Господи! Трябва да тръгвам. Но искам да ти кажа още нещо. Тази твоя история за измамите с вноса и износа явно се хареса на Джонатан. Мисля да я направим поредица. Четири-пет страници, за да дадем възможност на фотографите да я илюстрират богато. Това означава, че ти би трябвало да напишеш петстотин — петстотин и петдесет реда. За колко време мислиш, че ще можеш да го направиш?

— Три седмици. Три и половина.

— И една седмица да редактирам текста, и още няколко дни, докато го прегледа Джонатан. Чудесно. Ще пуснем материала в брой тринайсети през ноември.

Гейбриел трепна.

— Срокът е много кратък. Голяма част от историята е свързана със Западния бряг — Сиатъл, Оукланд, Лонг Бийч. През цялото време трябва да работя върху това.

— Точно така. Зарежи всичко. Започни още утре и вземи необходимите интервюта. В края на краищата, след като толкова убедително обясни на Джонатан защо ти имаш право, а аз греша, протакането би било неуместно. — Той се завъртя, усмихна се, после подхвърли през рамо: — Чао.

И тръгна.

Гейбриел тихо изруга и ядосана влезе в кабинета си, като затръшна вратата. Отпусна се на стола си и забеляза, че на телефонния й секретар не примигва червена светлинка. „Защо нямам съобщение от Джак? — запита се тя. — Това не е присъщо за него. Винаги ми се обажда, когато пътува. Надявам се, че всичко е наред.“

Разбира се, че всичко беше наред. При Тафт нямаше спадове и възходи. Той беше уравновесен, можеше да се разчита на него и не си падаше по приключенията. И това всъщност беше проблемът.

В тъмната заседателна зала Оливия Тачър погледна часовника си. Съвещанието на съвета на директорите на „Ел Би Тек“ продължаваше повече от определеното време. Оливия мразеше неточността. Щеше да закъснее за срещата си с Гейбриел.

Още повече я дразнеше жената, която в момента представяше на управителния съвет на директорите обобщението на отдела. Денис Доналд. На последното съвещание на управителния съвет Денис беше кандидатка за поста вицепрезидент. Младият Джак Тафт, ухажорът на Гейбриел (Оливия беше от поколение, което се изразяваше деликатно за любовниците на дамите), бе спечелил поста с осем срещу един гласа. Ето защо днес трябваше да говори той , а не Денис.

— Това ще ни спести пет цента на тон. — Тя направи пауза, за да могат другите да осъзнаят, че се готви да завърши речта си, после натисна копчето на дистанционното управление и добави: — Последен диапозитив. Препоръки.

Въпреки загадъчното (според Оливия) отсъствие на младия Джак поканата към един от подчинените му да направи преглед на дейността на отдела пред управителния съвет беше нарушение на протокола. Оливия се запита защо Джоуел Грийнбърг, изпълнителният директор на „Ел Би Тек“, е допуснал това. Вероятно защото бе подкрепил кандидатурата на Денис за вицепрезидент. Но другите директори, показвайки необичайна независимост поне веднъж в живота си, бяха гласували за Джак. И сега Джоуел упорито тласкаше Денис в центъра на вниманието.

Докладът й беше скучен като всички други подробности, около които се върти деловият живот. Но въпреки това Оливия трябваше да признае, че за разлика от Джак Денис имаше дарбата да ги прави интересни. Изборът между двамата не беше лесен. Денис беше убедителна, решителна и се изразяваше ясно. Джак притежаваше гениален аналитичен ум и беше абсолютен професионалист. Но и двамата имаха своите недостатъци. Джак беше обезпокоително хрисим и правеше твърде много компромиси, а Денис — повърхностна и неточна. Затова, когато трябваше да изберат между добрия ръководител и умната личност, предпочетоха интелекта. Джоуел не остана доволен от избора.

— Да, правилно, господин Акерман. Ала не мисля, че това променя съществено крайния извод. Утре ще прегледаме отново цифрите и ще ви уведомим. Има ли други въпроси? Не. Е, благодаря.