Джо Гарбър - Искам те обесен

Но напразно.

Ежеседмичният ритуал, който Гейбриел бе задължена да изтърпи, беше уникален в областта на журналистиката. Целта на съвещанието беше да даде възможност на редакторите и на репортерите да изложат идеи за бъдещите си статии. Другата, макар и необявена цел, беше да се осигури форум за намеци, клюки, злословия и унищожаване на личности.

Гейбриел ненавиждаше административната политика. Тя беше репортер. Проучваше разни проблеми и пишеше статии. За това я биваше и това искаше да прави. Бе достигнала най-високото стъпало на стълбата на амбицията. И повишението, което можеше да я сполети (не дай боже!), щеше да я изстреля в редиците на управата, да я направи редактор, не автор, и да я принуди да проверява репортажите на други хора — съдба, по-лоша от смърт.

Гейбриел мразеше политическите игри и притежаваше усет какво трябва да разследва и какво не, затова смяташе тези съвещания за губене на време. Тя седеше потънала в мислите си, драскаше в бележника си и мечтаеше.

Отново за Джак Тафт. Колко е сексапилен и привързан към нея. Привлекателен. Романтичен и похотлив — определено пагубна комбинация.

„Този мъж не е подходящият, нали? — помисли тя. — Тогава защо се превърна в проблем?“

Гейбриел нямаше намерение да се обвързва с него. Той беше само един от хората, от които бе взела интервю. Нещо за международния товарен воден транспорт. Скучна история. Скучен мъж. Но какво друго можеше да се очаква от един директор, отговарящ за материално-техническото осигуряване? Особено от такъв, който се хвали, че това е най-скучната работа в Америка.

Но Джак беше професионалист и знаеше всеки досаден факт и цифра в скучния свят на международния превоз на стоки. Затова, когато следващия път редакторите й повериха статия за транспортния бизнес, тя пак му се обади. Той много й помогна. След няколко седмици Гейбриел отново му се обади, този път без определена причина.

И после пак.

И така нататък.

Започна да го кани на обяд — отначало един-два пъти месечно, после всяка седмица. Скоро вече го смяташе за свой приятел. Но журналистите нямат приятели, само източници.

Но Тафт влезе в живота й. Стана й приятел и много скоро — много повече от приятел.

Гейбриел се запита какво намира в него? Защо прекарваше времето си с него, когато можеше да бъде с… ами, с онзи тип мъже, с които обикновено прекарваше времето си.

Тя беше перспективен журналист от престижно списание. Средата й бяха кабинетите на изпълнителните директори, а обичайните събеседници — магнатите, обитаващи горните етажи. Гейбриел се движеше в обкръжението на мъже с много пари — там, където беше властта. А хората казват, че властта е най-силният афродизиак.

Бог й беше свидетел, че имаше много предложения. Шеметните, делови дни на осемдесетте години бяха отминали и за корпоративните царе вече не беше модно да ги виждат с манекенки с безизразни погледи, хванали ги под ръка. Но с преуспяващи, способни жени? О, това вече беше съвсем друг въпрос. Такива жени се търсеха. Гейбриел можеше да избира от множество богати и влиятелни мъже. И се бе изкушавала да го стори. Изборът на подходящ покровител можеше да направи чудеса за кариерата на един репортер.

Но тя избра Тафт.

И още не знаеше защо.

Може би защото той беше малко загадъчен. Журналистите трудно устояват на загадките, а Тафт беше направо озадачаващ.

След като го опозна, се оказа, че той съвсем не е скучният, говорещ монотонно човек, за какъвто се представяше. Напротив. Джак беше изключително умен, един от най-умните мъже, които Гейбриел познаваше. Тя интервюираше интелигентни хора всеки ден и можеше да даде преценка. Тафт стоеше високо в класацията по интелигентност. Той беше остроумен, проницателен и притежаваше творчески способности. Но беше вицепрезидент, човек, който се хвалеше, че е най-скучният от скучните и най-мудният от мудните.

Интересно!

Освен това Джак твърдеше, че предпочита компромиса и избягва риска. Това, разбира се, беше пълна глупост. Гейбриел знаеше, че нещата, с които Тафт се занимава, са политически експлозивни проблеми, с каквито никой обикновен директор няма да посмее да се залови. Но Джак го правеше. А после, сдържано и омаловажаващ приноса си, той говореше така, сякаш не бе сторил нищо и заслугите са на друг. Все едно искаше да скрие способностите си от всички, може би дори от себе си.

Още по-интересно.

Пък и беше приятно да се разговаря с него. Но само ако темата не беше свързана с живота и работата на Джон Грегъри Тафт. Попиташ ли го за книги, музика, театър, котки — каквото и да е — той беше остроумен и провокативен. Зададеш ли му личен въпрос, Тафт млъкваше като риба, сменяше темата, отиваше в тоалетната, спомняше си, че трябва да се обади по телефона, и отбягваше отговора, и това я вбесяваше.