Джо Гарбър - Искам те обесен

Таксито се стрелна по Коулман стрийт и оттам по Ню Бридж Роуд. Беше се отправило към центъра на Китайския квартал, най-оживения район на Сингапур. Дори в три и трийсет през нощта по улиците имаше хора — неколцина нощни хищници, които дебнеха в уличките, водещи към нейния блок, и забързани работници, разтоварващи камиони с хранителни продукти и други стоки за трескавата търговия през деня.

Зейтун надзърна над рамото на шофьора. Видя показанията на спидометъра и сърцето й се сви. Опита се да извика, но от устата й излезе само шепот:

— Спрете!

Шофьорът, чиито очи бяха приковани в пътя, не й обърна внимание.

Двама китайци с дълги прътове на раменете, натоварени с кашони, отскочиха встрани. Единият изкрещя неразбираема псувня. Другият се подхлъзна и падна.

— По-бързо — изръмжа господин Тафт.

Зейтун се опита да се освободи от ръката му. Но той я стисна още по-здраво.

Таксито мина на червено на ъгъла на Хонконг стрийт. Зейтун неволно изпищя, сетне погледна лицето на господин Тафт. Той бе оголил зъби и това влоши нещата.

Докато колата профучаваше покрай Хон Лин Парк, лявата броня закачи празна количка, бутана от санитар от медицинския център „Тонг Чай“. Движението стана по-оживено. Таксито си проправяше път между другите превозни средства, изпреварвайки с бясна скорост по-бавните. Зейтун почувства, че й прилошава.

После забеляза екрана на диспечерския компютър. Там проблясваха едни и същи думи: КОЛА 782, ПРЕНАСОЧИ СЕ КЪМ ГУП, ПЪРЛ ХИЛ ТЕРАС…

— ГУП? Какво означава това?

Дрезгавият глас на господин Тафт накара Зейтун да подскочи. И тя си бе задала същия въпрос. Таксито се бе насочило на юг по Ню Бридж Роуд. Северните ленти на същото авеню се наричаха Ю Тонг Сен стрийт. В този квартал от двете страни на Ю Тонг Сен се намираха хотел „Сентръл Съдърн“ и административният комплекс „Пийпълс Парк“. Пърл Хил Терас беше зад тях… О, да. Зейтун се сети и крайно изненадана, изтърси:

— Главно управление на полицията. Там ни казват да отидем.

Шофьорът включи микрофона и намали.

Зейтун усети, че господин Тафт изважда дясната си ръка от джоба.

Пет минути, десет секунди и кошмарът стана ужасен.

Изпотеният, спящ Джак се бори със себе си и се опитва да си проправи път към будното състояние и разума. Безнадеждно е. Той е парализиран, не може да се движи и е безпомощен. Намира се във властта на сън, преминал границите на обикновен или ексцентричен кошмар. В последователност от видения, озарени от слаба светлина, Джак вижда движения, сякаш са под повърхността на канал, и с ужас осъзнава, че този канал е подсъзнанието му. Отдавна потискани неща се надигат, жадуващи да пируват с онова, което им е било отказвано дотогава.

Зверовете имат на разположение всичко необходимо — инструменти и желания. Млада жена, оръжие, достойни противници и мракът на нощта, който скрива всичко.

Джак извиква безмълвно в съня си. Ако не се освободи от този сън, апетитът ще бъде заситен, гладът — уталожен и копнежите — задоволени. Най-ужасният кошмар е да сънуваш, че вършиш най-лошите неща, и да не изпитваш вина.

— Засякох го!

Женският глас се извиси силно и ясно по полицейския радиопредавател на Чан Джин.

— Казвай — заповяда той, стиснал зъби от яд заради провала си.

— Сити Нет! Не, Скайтрек! Искам да кажа…

Жената беше служител в комуникативния център на сингапурската полиция, една от седемте дежурни нощна смяна. Никога не бе патрулирала по улиците и не бе срещала въоръжен и опасен престъпник. И сега се намираше далеч и в безопасност и помагаше на легендарния старши офицер Чан Джин да намери въоръжен американски бандит. На Чан му се струваше, че е готова да напълни гащите.

— Успокой се! — скастри я той. Гласът му беше дрезгав от унижението. Крачейки напред-назад като затворен в клетка тигър в опустошения от куршуми вестибюл на втория етаж на „Рафълс“, Чан изръмжа: — Само ми кажи къде е негодникът.

— През последния час само едно такси е взело пътник от „Рафълс“, сър — каза жената. — Компанията разполага с диспечерска система за сателитно проследяване. Получих картата им на екрана на монитора ми. Страхотно е! Виждам го точно къде е.

„Разбира се, че ще го виждаш, тъпа кучко — помисли си Чан. — Именно затова правителството дава милиони шибани долари за компютърни системи. Нали иска да вижда всичко.“

— Сигурна ли си, че е той?

Преди жената да отговори, в предаването се намеси втори глас: