Джо Гарбър - Искам те обесен

Не можа да се сдържи и се усмихна на тази мисъл. Господин Тафт я бе повел към таксито, без да й остави миг да си помисли. Всичко стана много бързо. Съзнаваше, че усмивката й ще бъде изтълкувана погрешно, затова трябваше веднага да престане да се хили.

— Извинете — каза тя и се отдръпна от американеца.

Той не отговори. Това беше изключително странно. Господин Тафт стоеше неподвижен като статуя. Сякаш не бе забелязал несъзнателната прегръдка. И тъй като бе свикнала да я забелязват, Зейтун леко се притесни. Не че искаше господин Тафт да се възползва от обстоятелствата. Но все пак момичетата имат гордост.

От двете страни на улицата, която с нищо не се отличаваше от другите улици в света, имаше високи административни сгради. Ако на някои от постройките нямаше надписи и на английски, и на китайски, Зейтун би могла да си каже, че се намира в центъра на Атланта, Далас или Денвър. Единствената разлика беше, че таксито се движеше не в дясната, а в лявата лента на шосето и фасадата на една от сградите беше твърде крещящо розова, за да бъде приемлива в Америка.

С изключение може би на Далас.

По-скоро озадачена, отколкото разтревожена от държанието на господин Тафт, тя бръкна в чантата си. Джобният компютър беше най-отгоре. Към него с ластик бе прикрепен плик. Вътре имаше бележка, в която Зейтун обясняваше къде е намерила компютъра. Накрая учтиво канеше господин Тафт да й се обади, ако има въпроси за Сингапур или проблеми с компютъра. Бе добавила, че си е позволила волността да впише номера и адреса си в директорията с телефоните.

Сега щеше да му каже да спре таксито. Да му даде компютъра и да го помоли да слезе. Щеше да го направи с уважението, с което бе възпитана като добра мюсюлманка. Но щеше да бъде настоятелна. Господин Тафт, изглежда, си бе съставил ужасно погрешно мнение за нея и не бе разбрал защо бе отишла в хотела му. Колкото и да беше неприятно, вината бе нейна. Тя беше ориенталка и грешките на мъжете винаги се приписваха на жените. Нейно беше и задължението да поправи тази грешка, преди нещата да се влошат още повече.

— Господин Тафт…

Той се обърна към нея. В начина, по който се движеше, имаше нещо неестествено и механично. Приличаше на робот като онези, които рекламират стоки пред магазините.

— Да.

Гласът му беше безжизнен и изкуствен, почти метално съскане на работеща машина. Зейтун се почувства неловко.

— Това е ваше — каза тя и му подаде компютъра и бележката.

— Да — монотонно отговори той, взе компютъра, и го пусна в джоба на сакото си.

После се обърна напред, без дори да й благодари.

Зейтун се уплаши. Побиха я ледени тръпки. В гърлото й заседна буца. Знаеше, че трябва да каже на шофьора да спре. Но не бе в състояние да произнесе нито дума.

Нещо свиреше на таблото на колата. Зейтун позна звука. Законът изискваше такситата в Сингапур да имат сензори за скоростта. Ако таксито превишеше дори с километър ограниченията, алармата се задействаше, за да даде сигнал на шофьора да намали, иначе рискуваше огромна глоба. Поради тази причина шофьорите на таксита в Сингапур бяха най-предпазливите в света.

Но този шофьор съвсем не беше внимателен. Звукът на алармата стана оглушителен. Зейтун се наведе към него.

— Моля ви, намалете. Искам да…

Тафт я дръпна назад и изръмжа:

— По-бързо.

Тя го погледна. Зъбите му бяха стиснати, лицето — безизразно, а очите — притворени и страшни като на влечуго. Стори й се различен. Съвсем не беше любезният, симпатичен мъж в самолета. Защо я дръпна? Как се осмеляваше да заповядва на шофьора, който би трябвало да я закара в малкия й апартамент?

Мъжете заповядваха на жените — така я бяха учили от малка. Ролята на жената е да мълчи и да се покорява. Или поне така твърдяха ревностните привърженици на нейното вероизповедание. Възпитана консервативно, но смятаща се за умерена, Зейтун усети, че се изчервява.

— Господин Тафт…

На Коулман стрийт таксито премина в другата лента, профуча покрай сменящите се светлини на светофара и изсвирвайки с гуми, зави надясно. След няколко минути свърна наляво и отново се отправи на юг, сега по Хил стрийт.

— Господин Тафт, не може така!

— По-бързо.

Очите му бяха безизразни. Гледаше я, но не чуваше какво му говори. Хрумна й нещо — прозрение, което трябваше да я осени по-рано, ако не бе възпитана толкова стриктно в традициите на своето вероизповедание. Вероятно имаше основателна причина да се страхува от този студен като лед, механично действащ чужденец.