Джо Гарбър - Искам те обесен

— Трудно ли е да ги хванат?

— И още как. Има и още нещо — най-хубавото. Чичо Сам постоянно поощрява износителите. Затова мошениците не само ограбват най-големите компании в Съединените щати, но и получават федерални субсидии за това.

— Сигурно се шегуваш!

— Знам името на един измамник, който печели по четвърт милион долара на месец.

Гейбриел скръсти ръце и доволно се облегна назад.

Джонатан Харли Сътън си записа нещо в бележника.

— Искам да се заемеш с тази история.

— И аз щях да кажа същото, Джонатан — раболепно се обади Саймън. — Историята е идеална за Гейбриел. В края на краищата тя е интимно запозната с транспорта на стоки.

— По дяволите, Саймън! Ти каза, че ще ме подкрепиш за статията.

Гейбриел стоеше пред вратата на малкия си, разхвърлян кабинет.

— Съжалявам. — Той вдигна ръце, все едно се предаваше. — Съвсем забравих. Честна дума. Изплъзна ми се от ума.

И още как!

Тя беше на двайсет и четири години. Бе завършила с отличие журналистика в университета в Колорадо и това беше първото й назначение. Пишеше статии за компания, собственик на няколко търговски списания. Една седмица пишеше за стоманодобива, другата — за хартията, третата — за медицинското осигуряване. Бореше се да свърже двата края с годишна заплата от двайсет и две хиляди долара, да усъвършенства занаята и най-вече — да си намери по-хубава работа. В онези дни в средата на осемдесетте години австралиецът Рупърт Мърдок и британецът Робърт Максуел придобиваха какво ли не и купуваха всяка американска медийна компания, на която можеха да сложат ръка. Организацията на Максуел — по-късно фалирала и опозорена, а собственикът й шарлатанин — намерен мъртъв при съмнителни обстоятелства — бе купила нейната компания. Един от хората, на които Максуел бе възложил да контролира новата придобивка, беше красив австралиец англофил на име Саймън Бъртън.

Той я очарова. Беше десет години по-голям от нея, с квадратна челюст, мускулест, елегантен и словоохотлив. Говореше с добре заучен оксфордски акцент. Олицетворение на мъжкия чар. И той го знаеше.

Беше станал учтиво, когато тя за пръв път влезе в кабинета му. Предложи й стол и Гейбриел седна до бюрото му. Подаде й носна кърпа, когато й съобщи, че е уволнена. След няколко минути се обади на приятел в едно мексиканско списание и я препоръча. После я покани на най-скъпия обяд през живота й.

Когато след две години тя му заяви, че смята да се изнесе от апартамента му, той пак се обади по телефона и още същия ден я уволниха.

След десет години Саймън се появи в „И Пи Ес“ като заместник главен редактор. Новият й шеф. Със същото съвършено лустро, изискан, безупречен вкус, мъжествена красота, ленив прелъстителен поглед… и решен да получи онова, което желае. Целеустремен и настойчив. И отново я съблазни.

Само защото Гейбриел пи твърде много вино на обяд.

Само защото тази седмица тя беше ядосана на Тафт.

Само веднъж.

Е, от техническа гледна точка не беше само веднъж.

Но дори веднъж беше твърде много.

Сега, след пет седмици, всичко бе свършило и Гейбриел мразеше дори спомена за това. Още повече ненавиждаше Саймън, защото не й позволяваше да го забрави. И заради решимостта му да получи още.

— Време е за изповед, Гейбриел. Моля те, изслушай ме. Не ми е лесно, но съм дошъл да ти се извиня. Държах се лошо през последните пет седмици и съжалявам за това. Прости ми. Нека отново да бъдем приятели.

Гейбриел сбърчи нос.

— Простено ти е. Само недей…

Беше безполезно да го казва.

— Жалко, че връзката ни не продължи. Вината е моя. Сега знам това. Ти нямаш никаква вина. Но аз наистина мисля, че между нас имаше нещо специално. — Той се усмихна, показвайки малките си бебешки зъбки и Гейбриел потрепери. — Онова рядко нещо, което човек не изживява често и си спомня с известна тъга.

— Като метастаза на рак.

Тя се опомни навреме. Този човек й беше шеф. Трябваше да положи усилия да се спогажда с него.

— Моля?

— Нищо.

— Трябва да признаеш, че си подхождаме, нали?

Тя беше готова да каже нещо, което щеше да й струва работата в „И Пи Ес“, но се сдържа и рече:

— Саймън, предпочитам да не говорим за това.

— Ах — въздъхна той. — Напоследък взаимоотношенията ни не са такива, каквито трябва да бъдат. Между нас се появи студенина, така да се каже. Аз поемам своята вина. Но, откровено казано, не само аз съм виновен.

— Саймън… — повиши тон Гейбриел.

— Позволи ми да довърша. Независимо от недоразуменията и в името на миналото аз ще бъда първият, който ще вдигне бялото знаме на примирието. Ще се жертвам в името на мира. Имам билети за „Дон Жуан“. Сам Рейми ще пее в главната роля. Слушала ли си го? Не? Много е добър, уверявам те. Удивително добър. Защо не дойдеш с мен? Може да вечеряме в… О, ти обичаш тайландската кухня, нали?