Сидни Шелдън - Ангел на мрака

— Доктор Петридис, споменахте, че по време на терапията господин Мансини е проявявал силна омраза към по-стари мъже.

— Точно така.

— Но все пак не изрекохте думата „патологична“. Не беше ли патологична омраза?

— В обикновен разговор можете да я наречете така. Но клинически — не.

— Разбирам. Също така описахте госпожица Баста като „празна черупка“, в която Мансини можел да налива своите мнения и идеи.

— Точно така.

— Но когато госпожица Баста е действала, подтикната от омраза, казвате, че става дума за патология.

— Да, но това е различно.

— Как е различно, докторе?

— В нейния случай има прехвърляне. Тя е действала като друг човек, заради друг човек.

— А той не е ли правел същото? Не е ли разигравал фантазиите си на разстроено и тормозено малко момченце? Не е ли прехвърлял омразата си към Тони Реналто и собствения му баща върху жертвите, които изби?

— Дааа — проточи доктор Петридис неловко. — Прехвърлял е. Но в клиничен смисъл това не е достатъчно, за да го оневини въз основа на психични проблеми. Той е знаел какво прави.

— Съгласен съм. Знаел е, че убитите мъже не са баща му или доведеният му баща.

— Разбира се.

— София Баста също го е знаела.

— Да, тя би осъзнала това. Но…

— Нямам повече въпроси.

Дейвид Айшаг не заспа тази нощ, а само се въртя в огромното легло в апартамента си в „Бевърли Уилшър“. Мат Дейли също не успя да заспи в стаята за гости на първия етаж на къщата на сестра си, която Клеър бе превърнала в удобна за инвалид спалня. Дани Макгуайър, отседнал в самотна мотелска стая на няколко километра от съда, сподели съдбата им.

Елън Уотс свърши чудесна работа, обрисувайки клиентката си като жертва. Въпреки опитите на прокурора да подкопае показанията на доктор Петридис София все още бе психично разстроеното момиченце, въвлечено в мрежа от омраза, фантазия и насилие от жестокия Мансини. Но утрешните доказателства щяха да решат съдбата на жената, която всеки мъж наричаше с различно име и искаше да спаси от екзекуция. Дълбоко в себе си, те всичките искаха да я спасят.

Утре тази жена най-после щеше да проговори. Щеше да отговори на най-важния за Дейвид Айшаг, Мат Дейли и Дани Макгуайър въпрос:

Коя си ти?

Телевизионните екипи се бяха строили по протежение на улица „Бъртън“ сякаш се канеха да заснемат кралска сватба. Днес беше денят, в който Ангелът на смъртта щеше да даде показания по убийствата, и вълнението и очакването във въздуха бяха едва ли не осезаеми. Хората бяха в настроение за представление и се усмихваха и шегуваха един с друг. После се развикаха жизнерадостно, когато бронираният кадилак на съдия Муньос профуча покрай тях. Виковете прераснаха в диви крясъци, когато затворническите ванове с Баста и Мансини минаха през бариерата и се спуснаха в подземния гараж.

— Всичко това е игра за тях, нали?

Мат Дейли гледаше отчаяно през прозореца на полицейската кола. Той и Дани Макгуайър пристигаха заедно в съда всяка сутрин. Патрулната кола бе проява на любезност от страна на приятел на Дани от дните му в отдел „Убийства“.

— Не осъзнават ли, че човешки живот е заложен на карта? Не им ли пука?

Дани искаше да отговори, че вероятно им пука повече за четирите живота, които вече бяха отнети по жесток начин, отколкото за съдбата на двама доказани убийци, но си замълча. Днес щеше да е трудно за всички тях, но за Мат щеше да е най-тежко. Ако София-Лиза — изглеждаше виновна на свидетелската скамейка, смъртната й присъда бе сигурна. Никой, дори Мат Дейли, нямаше да може да я спаси.

В зала 306 те се настаниха на обичайните си места, без дори да усетят любопитните погледи на зяпачите от галерията. Дейвид Айшаг вече бе седнал на мястото си. Трудно бе за индиец да изглежда блед, но тази сутрин Дейвид го бе постигнал. Седнал с изправен гръб, безукорно облечен както винаги в костюм на Освалд Боатенг 14 14 Дизайнер от „Живанши“. — Б.пр. и копринена вратовръзка „Гучи“, горкият човек изглеждаше готов самият той да бъде разстрелян.

— Добре ли сте? — попита го Дани Макгуайър.

Айшаг кимна кратко. Нямаше време за повече любезности. Надут като дребен испански паун, съдия Федерико Муньос влезе в залата, въодушевен от славата и тръпката, която изпитваше винаги, когато всички в залата се надигаха на крака, за да потвърдят важността на пристигането му. В действителност никой не се интересуваше от съдия Дред тази сутрин, нито от речта на Елън Уотс. Зрителите проявиха известен интерес, когато Алвин Дюбре заяви спокойно, че клиентът му Франки Мансини решил да не дава показания, ясен знак, че адвокатът щеше да се стреми към смекчена поради невменяемост присъда. Но дори правните машинации на екипа на Мансини не успяха да приковат вниманието на любопитните. Едва когато призоваха София Баста и слабата, елегантна фигура на жената бе придружена до свидетелската скамейка, съдебната зала се оживи.