Сидни Шелдън - Ангел на мрака

— Възражение! — изкрещя Алвин Дюбре. — Тя се е възбуждала от убийствата! Сексът е бил по взаимно съгласие.

— С такива рани? — бързо реагира Елън Уотс. — Във всички полицейски протоколи пише, че става дума за особено жестоко изнасилване.

Телевизионните екипи се въодушевиха. Сблъсъкът между адвокатите на защитата бе златна мина. След двете седмици, прекарани в слушане на монотонните речи на Уилям Бойс, съдия Федерико Муньос най-после бе получил сензационното дело, което заслужаваше, гарнирано с балкон, пълен с телевизионни екипи и репортери. Утре името му щеше да е прочуто.

— Ще го допусна — благо каза той, — но се надявам да призовете и експерти психиатри, госпожице Уотс. Съдебните заседатели не се интересуват от мненията на аматьори.

Елън Уотс кимна, освободи Джанет Хупър и призова следващия си свидетел.

— Защитата призовава доктор Джордж Петридис.

Хубав мъж около петдесетте, издокаран в костюм с жилетка и старинен сребърен джобен часовник, доктор Петридис бе шеф на психиатрията в болница „Мас Дженерал“ в Бостън. Той излъчваше авторитет и Алвин Дюбре и Уилям Бойс забелязаха разтревожено как думите му приковаха вниманието на съдебните заседатели. Дори Франки Мансини изглеждаше заинтригуван от това, което прочутият лекар говореше. По време на показанията му всички в залата замълчаха и затаиха дъх.

— Доктор Петридис, каква е връзката ви с обвиняемите по делото? — попита Елън Уотс.

— Лекувах и двамата в края на осемдесетте години, когато бяха тийнейджъри. По онова време работех като психолог в нюйоркската служба за деца. Пациентите ми бяха непълнолетни.

— Преди убийствата да станат известни, спомняхте ли си за точно тези пациенти? Двайсет години са дълго време. Сигурно сте лекували стотици деца оттогава.

Докторът се усмихна.

— Хиляди. Но тези двамата си ги спомням. Разбира се, аз винаги водя подробни бележки, така че успях да сравня спомените си с онова, което съм записвал тогава.

— И какво си спомняте за обвиняемите?

— Спомням си изключителна зависимост и симбиоза. Тя беше мило дете с много проблеми. Очевидно психически. Предписах й риспердал още при първия сеанс, но тя се съпротивляваше на идеята за лекарства. Момчето не я одобряваше.

— Каква форма вземаха психозите й?

— Фантазираше. Нямаше ясна самоличност, поне не такава, която да е свързана с действителността. Подозирах, че майка й е вземала дрога по време на бременността. Беше като празна черупка, очакваща да бъде запълнена с нечие друго съзнание. Всъщност може да се каже, че момчето я създаде.

На първия ред в зала 306 Дани Макгуайър потръпна. „Нямам живот.“

— Смяната на името вероятно е най-ясната демонстрация за състоянието й. София беше името на нейното екзотично, мароканско алтер его. Налудничава преструвка, заимствана от любовен роман, който някоя от медицинските сестри й дала преди време. Франки осъзна страстта й към историята и потребността й да има минало и самоличност. И той взе тези две неща, смеси ги и се възползва от тях.

— Седемнайсетгодишно момче наистина ли е способно на подобна сложна манипулация? — попита Елън Уотс.

— Обикновено не. Но в този случай, абсолютно да. Той беше много интелигентен, изкусен манипулатор, уникално приспособим и способен човек. Всъщност беше забележителен.

Доктор Петридис погледна Франки Мансини така, както зоолог би погледнал особено интересен екземпляр от необичаен вид.

— По ваше мнение Франсис Мансини беше ли психопат?

— Не, не беше.

— Предписахте ли му някакви лекарства по времето, когато го лекувахте?

Лекарят поклати глава отрицателно.

— Няма хапче, което би могло да излекува проблемите на Франки. Опитахме терапия с разговори, но той я отхвърли. Знаеше какво прави и със Софи, и с всичко друго. И нямаше интерес да се променя.

— Поправете ме, ако греша, доктор Петридис. Но вие твърдите, че Франсис Мансини е „лош“, а не „луд“, нали? Че е извършил всички тези престъпления с умисъл и съзнание, знаейки, че са нередни и ужасни?

Доктор Петридис се намръщи.

— „Лош“ и „ужасен“ са морални термини. Аз съм психиатър, а не съдия. Мога да ви кажа само, че Франки не беше луд. Също като повечето от нас и като Софи, той беше продукт на детството си.

— Той говореше ли за детството си?

— О, да — отговори Петридис. — Говореше.

През следващите петнайсет минути доктор Джордж Петридис разказа ужасната история на детството на Франки Мансини. Докато говореше, поне две от съдебните заседателки се разплакаха. На първия ред триото Мат Дейли, Дани Макгуайър и Дейвид Айшаг слушаше напрегнато. Дани Макгуайър изпита чувството, че най-после са му дали отговорите на сложна кръстословица, която не е успявал да реши в продължение на години. С всяка дума убийствата „Азраел“ получаваха логично, макар и извратено обяснение.