Сидни Шелдън - Ангел на мрака

— Тук няма много смешни неща.

— Така е — съгласи се Мат. — Но имам и лична връзка. Андрю Джейкс беше мой баща.

Дани се втрещи. Андрю Джейкс беше ли имал деца? Нужни му бяха няколко секунди да размърда паметта си. Точно така. Джейкс бе имал първа съпруга, десетилетия преди да срещне Анджела. Един от младшите членове на екипа на Дани бе отишъл да провери тази следа, но очевидно я бе сметнал за незначителна.

— Не го познавах — обясни Мат. — Джейкс и майка ми се развели, когато съм бил на две години. Доведеният ми баща ме осинови и отгледа мен и сестра ми Клеър. Но биологично съм Джейкс. Виждате ли някаква семейна прилика?

Образът на почти отрязаната побеляла глава на Андрю Джейкс, полюляваща се на врата му, пробяга пред очите на Дани. Той потръпна.

— Всъщност не.

— Когато научих, че баща ми е бил убит, ме завладя силно любопитство. А след като се зарових в случая, направо бе обзе мания — ухили се Мат. — Знаете как човек може да се пристрасти към неразрешена загадка.

— Знам — призна Дани.

„Знам и колко е болезнено — помисли си. — Този тип изглежда готин, но е въодушевен като лабрадор, на когото са подхвърлили пръчка. Нямаше да е толкова щастлив, ако беше видял кървавата касапница в спалнята. Завързаните заедно тела. Увисналата глава на Джейкс, която едва се държеше за врата му.“

— Когато прочетох за Хенли, се опитах да се свържа с вас, но тогава научих, че сте напуснали Ел Ей. Опитах да поговоря директно със Скотланд Ярд, но те не бяха особено услужливи. Не желаеха да говорят с някакъв си откачен американски писател, точно като колегите си от полицията в Ел Ей.

Мат Дейли се усмихна отново и Дани забеляза колко мило и открито бе лицето му.

— Вие ченгетата определено знаете как да замълчите, когато работата се оплеска.

Вярно е , помисли си Дани, като си припомни собствените си години, прекарани в безплодни издирвания, и безкрайните молби за помощ, които останаха неудовлетворени, преди да се запише в Интерпол. Сега това му изглеждаше като някакъв минал живот.

— Както и да е, беше ми нужно известно време, за да ви открия. Не можах да повярвам, когато научих, че работите в Интерпол. И дори сте в състояние да ми помогнете.

Дани Макгуайър се намръщи.

— Да не прибързваме. Съгласен съм, че двата случая са сходни. Но за да се намеси отделът ми и Интерпол да одобри участието на ЕРИ, трябва да получим молба от член на полицията на дадената страна.

Мат се наведе напред развълнувано.

— Не говорим за „сходни“ случаи. Тези престъпления са абсолютно еднакви. И двете жертви са стари богати мъже, женени за много по-млади жени. И двете съпруги били пребити и изнасилени. И двете изчезнали след нападенията в удобно кратко време. И двете наследства били дарени на благотворителни организации. Никакви присъди. Никакви следи.

Дани Макгуайър усети как сърцето му заби по-ускорено.

— Дори и така да е — промърмори той немощно, — все пак може да става дума за съвпадение.

— Да бе! Престъпникът дори е използвал същия възел, за да завърже жертвите си една към друга.

Дани Макгуайър стисна главата си. Не бе възможно. Не и след десет години.

— Слушай, знам, че трябва да спазваш процедурите — каза фамилиарно Мат Дейли. — Но този маниак все още е някъде навън. Всъщност — заяви той решително, изигравайки последния си коз, — той е във Франция.

— Какво искаш да кажеш? — рязко попита Дани. — Откъде можеш да знаеш подобно нещо?

Мат Дейли се облегна назад.

— Две думи — самоуверено заяви той. — Дидие Анжу.

Сен Тропе, Франция, 2005

Люсиен Дефорж вървеше по улица „Мираж“ с пружинираща походка. Животът беше хубав. Беше великолепен пролетен ден в Сен Тропе и предстоящото лято се забелязваше навсякъде. От всяка страна на пътя край плажа до прочутия клуб „55“ яркорозови пъпки украсяваха лавровите храсти и фонтани от цветя се изсипваха над варосаните огради на къщите. Люсиен често се впечатляваше от белите огради. Струваше му се абсурдно подобни скромни огради да заобикалят толкова луксозни палати.

Люсиен отиваше към един от тези дворци, смятан от жителите на Сен Тропе за най-величествения: вила „Рай“.

Ужасно име , помисли си Люсиен. Вулгарно. Но пък какво можеше да очаква човек от бивша попзвезда, уличен гамен от Марсилия, постигнал невероятен успех? Определено не можеше да очаква изискан вкус.

Вила „Рай“ бе собственост на един от клиентите на Люсиен. Един от най-важните му и доходоносни клиенти. Наистина, не бе лесно да се разправяш с него. Продължаващите му приятелства с членове на организираната престъпност, с които бе израснал, смотани марсилски мафиоти с вкус към рекета, измамата и още по-лоши неща, бяха създавали доста главоболия на Люсиен през годините, както и пълната неспособност на клиента му да си държи члена в гащите. Но пък Люсиен Дефорж бе адвокат по разводите, а ако собственикът на вила „Рай“ знаеше нещо, то бе как да се развежда често, скъпо и шумно.