Сидни Шелдън - Ангел на мрака

— Знам ли. Предполагам, че цялото. А и ти не си ли прекалено дърт, за да сменяш пелени, скъпи?

Пиърс се изсмя.

— Няма аз да ги сменям! Пък и ти не си стара. Не искаш ли собствено дете?

Трейси не искаше. Но макар да му го повтаряше често, съпругът й просто не желаеше да повярва. През следващата година Пиърс влачеше младата си съпруга при всеки специалист по стерилитет на улица „Харли“ и я подложи на безброй тестове. Всичко обаче беше безрезултатно. Твърдо решен да „мисли позитивно“, той купи огромна семейна къща в Белгрейвия и нае дизайнер по вътрешно обзавеждане от Париж, който подготви три детски стаи — една за момче, една за момиче и друга в неутрално жълто.

— Това пък за какво е? В случай, че родя заек или нещо подобно? — пошегува се Трейси.

Тя си спомняше чудесно какво Пиърс й бе казал в нощта, когато й предложи: „Винаги получавам онова, което искам“. За съжаление очевидно Майката Природа бе достоен съперник на сър Пиърс Хенли.

— Децата ви — каза детектив инспектор Уилард Дрю, като едва откъсна очи от гърдите на Трейси, съблазнително поприкрити от дантелен сутиен „Ла Перла“.

За толкова слаба жена, лейди Хенли бе забележително надарена и явно й бе трудно да задържи робата си затворена.

— Заминали са за уикенда ли?

Красивото й лице се помрачи.

— Нямаме деца. По моя вина. Не можах да забременея.

Инспектор Дрю се изчерви.

— О, съжалявам. Видях стаите горе и предположих…

Трейси сви рамене.

— Няма проблеми. Защо да не предположите? Имате ли други въпроси?

— Само един.

Тя вече се бе проявила като изключително полезна, давайки му подробно описание на откраднатите бижута. Лейди Хенли знаеше доста за бижута, карати, чистота на камъните, а също така и за нападателя си. Бил маскиран по време на нападението и не видяла лицето му, но го описа като як и набит, с белег на лявата ръка, дебел глас и „странен акцент“, който не можеше да определи точно. Като се имаше предвид изпитанието, през което бе преминала, помнеше доста неща. И бе напълно сигурна, че никога преди не е срещала нападателя си.

— Този въпрос може да ви затрудни — нежно каза инспектор Дрю, — но знаете ли дали съпругът ви е имал врагове? Някой, който може да го е мразил?

Трейси се засмя гръмко с неприличния смях на барманка и инспекторът си помисли, че вероятно е било адски забавно да си женен за нея. Преди няколко часа сър Пиърс Хенли сигурно се бе смятал за един от най-щастливите мъже на света.

— Само няколко хиляди. Съпругът ми имаше повече врагове от Хитлер, инспекторе.

Дрю се намръщи.

— Как така?

— Пиърс беше богат човек. Издигнал се съвсем сам. В брокерския и инвестиционния бизнес. Никой не обича брокерите. Нито типовете, които работят в кухнята им, нито партньорите им, нито конкурентите им, нито дори инвеститорите им, независимо колко пари печелят от тях. Жесток кучешки свят, инспекторе, а моят Пиърс беше свиреп доберман — гордо заяви Трейси. — Хората го мразеха. И това е само в бизнеса. Ако искате да навлезете в личното пространство, можем да говорим за типа, когото подлъга, за да купи тази къща, за продавача на коли, на когото никога не плати за астъна, тъй като не му хареса начинът, по който бедният човечец ме зяпаше, и за кого ли не още. После идват бившата му съпруга и бившата любовница. А може би дори и сегашната му любовница, ако е имал такава.

Инспектор Дрю не можеше да повярва, че някой, женен за Трейси Хенли, би потърсил сексуално удоволствие другаде. Според показанията й тя бе на трийсет и две години, но изглеждаше десет години по-млада.

— Пиърс имаше цяла армия от врагове — продължи Трейси. — Но само един истински приятел.

— Така ли? Кой?

— Аз.

За първи път тази нощ Трейси Хенли избухна в сълзи.

Дани Макгуайър вдигна очи от папката пред себе си с вид на човек, видял призрак. От двайсет минути четеше вглъбено, потънал в мълчание.

— Как чухте за този случай?

Мат Дейли сви рамене.

— Прочетох за него в интернет. Интересувах се от случая на Джейкс и… ами, натъкнах се на този. Убийството на сър Хенли било голяма работа в Англия. Пресата определено се позабавлявала с него.

— Какъв точно е интересът ви в случая „Джейкс“, господин Дейли? — попита Дани. — Никога не споменахте това в имейлите си.

— Писател съм. Вълнувам се от въпроси без отговор.

Дани присви очи подозрително.

— Журналист ли сте?

— Не, не. Пиша сценарии. Най-вече за телевизионни комедии.

Дани го изгледа изненадано и кимна към папката.