Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

— Трябва да е бил някой друг, инак защо ще изпитвам такъв страх? Говориш за знаците — трябва и аз да погледна, да видя кои от тях вече са умрели, а кои само се канят, но още са живи. Изпитвал ли си някога чувството, че всичко край теб се разпада?

— Всичко, но не и ти , Констанс.

— О, да, и аз! Понякога си лягам свежа като Клара Боу, а се събуждам древна като Ной, прогизнала от водка. Лицето ми не е ли развалина?

— Прекрасна развалина.

— И все пак…

Ратиган обгърна с поглед Холивуд Булевард.

— Някога тук имаше истински туристи. Това сега са жалки останки. Всичко е изгубено, момчето ми. Кеят на Венис потъна, от железницата не остана нищо 8 8 Крайбрежният район Венис (англ. Venice — Венеция) на Лос Анджелис е създаден в началото на XX век с идеята да наподобява италианската Венеция, с канали, гондоли, местно влакче и др. атракции. — Б.пр. . Кръстовището на Холивуд и Вайн 9 9 Пресечката на Холивуд Булевард и Вайн Стрийт в Лос Анджелис се прочува през 20-те години на XX в. като средище на киноиндустрията. — Б.пр. , къде е то сега?

— В миналото. Когато ресторантите украсяваха стените си с плакати на Кларк Гейбъл и Марлене Дитрих, а оберкелнерите бяха руски принцове. Робърт Тейлър и Барбара Стануик минаваха с двуместната си спортна кола. Холивуд и Вайн? Човек трябваше само да стъпи там, за да изпита истинска радост.

— Хубаво говориш. Искаш ли да знаеш къде беше мама?

Тя вдигна ръка и измъкна изпод шлифера си няколко изрезки от вестници. Мярнаха ми се имената Калифия и Маунт Лоу.

— Аз ходих там, Констанс. Старецът беше премазан под своите камари от новини. Мястото изглеждаше като тектоничен разлом. Някой ги е бутнал, предполагам. Заслужаваше по-благопристойно погребение. А Кралица Калифия? Падане по стълбите. Да не забравяме и брат ти, свещеника. И тримата ли посети, Констанс?

— Не съм длъжна да ти отговарям.

— Нека пробвам с по-различен въпрос. Харесваш ли себе си?

— Моля?!

— Виж мен например. Аз се харесвам. Не съм идеален, далеч съм от мисълта, но не си лягам с хора, ако смятам, че мога да ги нараня. Много мъже биха казали майната му, живей! Не и аз. Дори да ми се предлага на тепсия. И понеже нямам грехове, рядко ме спохождат и кошмари. Е, разбира се, веднъж като дете избягах на баба си, отдалечих се на няколко пресечки, та тя се прибра разплакана вкъщи. Още не мога да си го простя. Също веднъж ударих кучето си. И днес, трийсет години по-късно, ме боли като се сетя. Не е кой знае какъв списък, та да си изгубиш съня от него, нали?

Констанс стоеше съвсем неподвижно.

— Боже мой — промълви. — Как бих искала да имам твоите сънища.

— Помоли ме, може да ти ги дам назаем.

— Ти, бедно, невинно, глупаво хлапе. Тъкмо затова те обичам. Има ли начин някъде там, пред портите на рая, да заменя старите си, черни като сажди кошмари за чисто бели ангелски криле?

— Питай брат си.

— Той отдавна ме е запокитил надолу, по стълбите на ада.

— Не отговори на въпроса ми. Харесваш ли себе си?

— Разбира се, това, което виждам в огледалото. Плаши ме другото, под повърхността. Събуждам се късно нощем и някъде там, дълбоко зад лицето ми, плуват какви ли не образи. Толкова е тъжно. Не можеш ли да ми помогнеш?

— Как, като не знам кое е истинско — ти, или огледалото? Повърхността, или другото под нея?

Констанс помести крака.

— Не можеш ли да се спреш? Все едно е светнал червен светофар. Или обувките ти са залепнали в този цимент. Какво ще ти стане?

Виждах, че вече не я свърта на едно място.

— Стига, хората ни гледат!

— Наоколо няма почти никой. Театърът е затворен, а повечето светлини са угасени.

— Не разбираш. Трябва да вървя. И то веднага.

Погледнах към вратата на китайската пагода. Тя още беше отворена и вътре сновяха работници.

— Предстои ми следваща стъпка, но как да стигна до нея?

— Просто върви напред.

— Не е толкова просто. Това е като игра на дама. Следваш квадратчетата до вратата, но трябва първо да ги откриеш. В коя посока да скоча?

Главата й помръдна и тъмната шапка падна на тротоара. Отдолу се показа късо подстриганата бронзова коса на Констанс. Тя все още не се обръщаше, сякаш се боеше да ми покаже лицето си.

— Ако ти кажа „тръгвай“, какво ще направиш? — попитах.

— Ще тръгна.

— И къде ще се срещнем пак?

— Нямам представа. Бързо! Кажи „тръгвай“, те ме настигат.

— Кои?

— Онези, другите. Ще ме убият, ако аз не ги убия първа. Нали не искаш да умра тук, пред теб? Е, искаш ли?