Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

Огледах пренаселените стени. По тях имаше поне три дузини снимки, някои в евтини рамки от супермаркета, други в сребърни, а трети — просто страници, откъснати от стари броеве на списание „Силвър Скрийн“. Образите на трийсет жени, всяка от тях различна.

Старият мъж остави по лицето му да се прокрадне усмивка.

— Моите сладки красавици, от времето, когато бях още активен вулкан.

Древната вкаменелост ме изгледа иззад мрежата си от бръчици — от типа, които се получават, когато отваряш хладилника в шест сутринта, за да извадиш последното забъркано от предната вечер мартини.

— Обикновено държа вратата заключена. Ти ли крещя преди малко отвън?

— Не, не съм бил аз.

— Е, имаше някой. Но като изключим това, човешки крак не е стъпвал тук откак умря Лоуъл Шърман.

— Това е вече втори некролог за десет минути. Зимата на 1934 година. Рак и пневмония.

— Няма как да знаеш това!

— Една събота карах ролкови кънки край стадион „Колизеум“. Беше преди футболен мач и Лоуъл Шърман мина покрай мен, давейки се от лаеща кашлица. Взех му автограф и му пожелах всичко най-хубаво. Два дена по-късно умря.

— Лоуъл Шърман — в очите на стареца се появи нов блясък. — След като ти си жив, значи и той още е жив. — После се отпусна в единствения стол и ме измери с поглед. — Лоуъл Шърман. Но защо по дяволите си се качил чак дотук? Хора са умирали, докато изкатерят тези стълби. Самият чичо Сид дойде един или два пъти, накрая изруга и построи голямата прожекционна на километър по-ниско, в реалния свят, ако изобщо има такъв. Никога не съм ходил да я видя. Какво има?

Бе доловил интереса, с който изучавах праисторическото му гнездо и рояка от вечно млади лица по стените.

— Искаш ли да ти изброя тези пухкави котета с нокти на пума? — той се приведе напред и започна. — Тази тук се казваше Карлота или Мидж, или Даяна. Испанско парче като от реклама на Кал Кулидж, с поличка до пъпа, римска царица, току-що излязла от ваната с мляко. До нея е жената-вамп на име Илиша, после машинописката Пърл и английската тенисистка Памела. Ето и Силвия, която държеше нудистко свърталище в Шайен. Обличаше се като Доли Мадисън, пееше „Чай за двама“ и „Чикаго“ и излизаше от огромна стридена черупка, като перла от рая. Беше голямата тръпка на Фло Зигферд. До нея е Уила-Кейт, изгонена от баща си още тринайсетгодишна за поведение, неподобаващо на крехката й възраст. Лила Уонг пък работеше в китайски ресторант, но не беше случайно момиче, на конкурса за красота на Кони Айлънд през 29-та събра повече гласове и от американския президент. Следващата, Барбара Джо, слезе от нощния влак в Глендейл и едва ли не на следващия ден стана звездата на „Глори Филмс“. Анастейша Алис Граймс…

Той спря, за да си поеме дъх. Аз го погледнах.

— Което ни довежда до Ратиган — рекох.

Челюстта му се смръзна.

— Казваш, че никой не се е качвал тук от години. Но тя е идвала днес, нали? Може би за да погледне всички тези снимки? Е, да или не?

Старият мъж сведе очи към прашните си ръце, после бавно се изправи и застана с лице към месинговата фуния на стената — едно от онези устройства, през които се крещят заповеди на подводниците.

— Лео! Вино! Два долара бакшиш!

От металното отверстие долетя тъничък гласец:

— Ти не пиеш !

— Днес пия, Лео. И два хотдога!

Устройството изписка и замря.

Той изсумтя и се вторачи в стената. Минаха пет ужасяващо дълги минути. Докато чакахме, аз извадих тефтерче и си записах имената, надраскани върху снимките. Най-сетне чухме как поръчката се изкачва по кухненския асансьор. Клайд Ръстлър се сепна, сякаш напълно бе забравил за съществуването му. Отвори вратичката и започна да се труди с тирбушона над бутилката, изпратена от намиращия се някъде далеч под нас Лео. Имаше само една чаша.

— Извинявай, не съобразих — рече той. — Пий първи, аз не се боя от зарази.

— Няма с какво да те заразя. — Отпих и му подадох чашата. Той я надигна към устните си и по тялото му се разля видимо облекчение.

— А сега — каза — нека ти покажа едно филмче, което сглобих. Защо ли? Защото миналата седмица някой ми позвъни отдолу. Веднага разпознах гласа в слушалката. Навремето беше личната медицинска сестра на Хари Кон, готова да откликне на всичките му нужди — да, Хари, да, да! Каза, че търсела Робин Локсли. Знаеш, Робин Худ е Робин от Локсли. Една актриса беше взела това име, просто й харесало как звучи. После изчезна някъде в замъка на Хърст, или в задната му кухня. Но този глас, след толкова години, питаше за Локсли. Изкара ми акъла. Порових из кутиите и намерих един филм с нея от 1929 г., когато звукът вече навлизаше с пълна сила. Гледай.